Колелата докоснаха пистата и самолетът едва доловимо се разтърси. Пътниците леко се люшнаха напред в мига, в който пилотът превключи на задна тяга мощните двигатели.
Изправиха се да вземат палтата си от багажника над седалките. Никълъс не изпускаше от очи Томкин, едновременно с това давайки си ясна сметка, че доста се е променил от времето, когато се закле да отмъсти. Като опознаваше Рафаел Томкин, като спечелваше доверието и приятелството му (нещо, което богаташът не предлагаше лесно), той постепенно започна да проумява истинската му същност.
Беше ясно, че той съвсем не е онзи грубиян, за когото го мислеха Гелда и Джъстин, собствените му дъщери. В началото Никълъс се опита да убеди Джъстин в това, да я накара да повярва, че баща й я обича искрено. Но всичките им разговори на тази тема завършваха със скандал и накрая той вдигна ръце. Лошите отношения между баща и дъщеря бяха продължили прекалено дълго, за да могат да се променят. Джъстин продължаваше да го счита за чудовище.
В едно отношение положително е права, помисли си Никълъс, докато слизаха от самолета. В същото време му беше все по-трудно да приеме, че Томкин е способен на убийство. Естествено, той не се е издигнал до сегашното си положение, подлагайки и другата си буза на съперници и конкуренти, които е бил длъжен да смачка. Зад кариерата на човек като Рафаел Томкин положително лежат купища разбити съдби, банкрути и разтрогнати бракове.
Той беше умен и безпощаден, беше вършил неща, напълно недопустими за самия Никълъс. Но въпреки това му се струваше, че всички те са на светлинни години от хладнокръвно издадената заповед за убийство, за отнемане на човешки живот с олимпийско спокойствие. Дори само дълбоката обич, която изпитваше към своите дъщери, е онова безспорно доказателство, което изключва вземането на подобно налудничаво решение.
Въпреки това всички улики, открити от Кроукър, водеха до Рафаел Томкин, очевидно дал нареждането на своя телохранител да отнеме живота на Анжела Дидион. Защо? Какво го беше накарало да предприеме тази отчаяна стъпка?
Никълъс все още не знаеше това, но беше твърдо решен да го разбере, преди да стовари възмездието върху този могъщ и умен мъж. Вероятно стремежът да разбере ще забави часа на отмъщението, но това за него беше без значение. Способността да бъде безгранично търпелив беше засукал заедно с майчиното си мляко, времето не беше нищо повече от полъха на лек ветрец, в чиято невидима мрежа се мятаха човешките тайни, очакващи най-подходящия миг за неизбежното си разкриване.
В съответствие със заветите на великия Мусаши, първата му задача беше да опознае врага — Рафаел Томкин, да надникне и в най-скритите ъгълчета на живота му, да отметне кости и плът, докато пред погледа му лъсне оголената душа на този човек. Защото само след като разбере причините за убийството, Никълъс би могъл да намери оправдание за това, което се готвеше да стори. Ако не успее да разбере Томкин, ако се втурне прибързано по тясната и окървавена пътека на отмъщението, той няма да бъде по-добър от врага си. А това не можеше да си позволи. Братовчед му Сайго беше стигнал до този етап в опита си да го опознае и като резултат Никълъс загуби мнозина, от своите приятели. Защото Сайго беше луд и съвсем не изпитваше угризения при отнемането на човешки живот. Беше усвоил изкуството да убива чрез „канаку на нинджуцу“, а по-късно и чрез страховитата „кобудера“. Но някъде през този етап е бил погълнат от същите тези умения, които се е стремял да укроти и в резултат се беше превърнал в покорен слуга на ужасяващите последици от тях. Сайго е притежавал тези умения само за да бъде погълнат от тях. В резултат духът му е ставал все по-слаб и безпомощен, а това го е довело до лудост.
Никълъс пое дълбоко дъх и разтърси глава, за да се освободи от сенките на миналото. Сайго беше мъртъв вече цяла година.
Но той се беше завърнал в Япония и миналото го обливаше с лепкавите си вълни, настояваше за неотклонното му внимание. Спомените и чувствата, които пораждаха те, бяха прекалено много, прекалено живи, Чонг, Полковника, Итами, която вероятно щеше да види… И Юкио, тъжната и обречена на проклятие Юкио, прекрасна и незабравима — такава, каквато я беше видял на онзи далечен прием. Първият им контакт тежеше от сексуални обещания, той отново усети топлото й твърдо бедро между краката си по време на онзи незабравим танц, отново потъна в прекрасните й очи, отново забрави за младия Сайго, който, седнал до баща си, не ги изпускаше от поглед.