Макар и намерила смъртта си от ръцете на Сайго, духът й преследваше него; макар да обичаше Джъстин с цялата си душа, той продължаваше да диша със спомена за онзи пръв танц, над който дори смъртта нямаше власт. Човешката памет често се превръща в странен и едновременно с това изключително мощен инструмент, способен на истински чудеса. С негова помощ Никълъс без затруднение извърши най-голямото от тях — съживяването на мъртвец, измъкването на Юкио от хладния воден покров на вечното й убежище…
А сега, за пръв път от десет години насам, кракът му стъпи на родна земя. Струваше му се, че това не са десет години, а най-малко век. Беше се озовал близо до Юкио, близо до всичко, което се беше случило тогава. Танцувай, Юкио! Държа те здраво в прегръдките си и нищо не може да ни раздели, никой няма да ти стори вече зло!
— Добър ден, господа — поклони им се млада жена. — „Сато Петрокемикълс“ ви поздравява с „Добре дошли“ на японска земя. — На крачка зад нея чакаше млад японец в официален костюм и слънчеви очила, който протегна ръка и пое картончетата за багажа им. Току-що бяха преминали през митницата и паспортния контрол. — Джуниър ще се погрижи за багажа ви — добави жената с приятен тембър. — Бихте ли ме последвали, моля?
Никълъс прикри изненадата си от факта, че ги посреща жена. Нямаше никакво намерение да споделя с Томкин мислите, които се оформяха в главата му, но този факт не говореше нищо добро за предстоящите преговори. Макар да намираше това създание за очарователно, а на Томкин очевидно да не му пукаше, всеки японец би приел подобно посрещане като сериозна обида. Колкото по-високопоставена личност те посреща, толкова по-високо стоиш в очите на партньорите си. А в Япония жените неизменно са в долния край на обществената стълбица.
Тя ги поведе през оживените зали на летище „Нарита“, в които екскурзоводи размахваха калиграфирани пластмасови знаменца и събираха своите групи, наподобявайки древните японски пълководци, свикващи бойците си за решителна битка. Блъскаха се покрай дисциплинирани и безупречно строени дечица в еднакви ученически униформи, които удивено зяпаха безумно високите за представите им „гайжин“ — чужденци. Заобикаляха възрастни двойки с кафяви торбички за пазаруване в ръце, отстъпиха встрани пред пъстро облечени сватбари, изпращащи младоженците на сватбено пътешествие.
Когато най-сетне жената ги изведе от тази лудница и ги поведе към чакащата под яркото слънце лимузина, Томкин вече беше здравата запъхтян.
Тя се изправи до отворената врата на колата и се представи:
— Аз съм госпожица Йошида, административен помощник на господин Сато. Моля да ми простите, че не се представих веднага, но имах чувството, че трябва да се измъкнем по-бързо от тълпата.
Никълъс се усмихна вътрешно на старателния й, но въпреки това странен английски. Автоматически отвърна на дълбокия й поклон и промърмори:
— Няма нищо, госпожице Йошида. И двамата с господин Томкин оценяваме вашата предвидливост.
Всичко това каза на чист японски, използвайки точните идиоми.
Тя с нищо не показа, че е стресната от безупречните му познания на родния й език. Очите й бяха като стъклени, проблясвайки равнодушно върху безупречния овал на лицето. Във всяка друга страна би могла да печели милиони като фотомодел със своята красота, но не и тук. Никълъс беше сигурен, че за това момиче „Сато Петрокемикълс“ е нещо като второ семейство и че то е толкова лоялно към своята компания, колкото и към истинския си род. Беше сигурен и в друго — тя е готова да изпълни безпрекословно всичко, което изисква компанията от нея. Подобен род поведение също беше наследство от времето на шогуната Токугава, също се беше превърнало в широко разпространена традиция.
— Не бихте ли се възползвали от удобството на колата?
— Господи, май наистина имам нужда от малко удобство! — изръмжа Томкин, наведе глава и се пъхна във вътрешността на блестящата черна лимузина. — Това пътуване ми разгони фамилията!
Никълъс пусна къс смях, колкото да покаже на момичето, че това е просто една чудатост на тайнствения гайжин и то няма от какво да се притеснява. Госпожица Йошида се разсмя заедно с него, гласът й беше приятен и мелодичен. Беше облечена в строго копринено костюмче, чийто горскозелен цвят приятно контрастираше с кремавата блузка, стегната на шията с тъмнокафява панделка. На ревера й проблясваше дискретна златна значка с древния йероглиф, превърнал се в символ на „Сато Петрокемикълс“. На ушите й се поклащаха изящни изумрудени обици.