— Моля? — вдигна слушалката той.
— Времето в Кий Уест беше страхотно, приятел — бръмна в ухото му до болка познат глас. — Но компанията беше кофти…
— Кроукър! — ревна Никълъс и всичкият въздух излетя от дробовете му. После колената му изведнъж омекнаха и беше принуден да седне. — Наистина ли си ти, Лю? Не може да бъде!
— Може, приятелче, може! Долу съм, във фоайето. Не посмях да се кача, без да ти се обадя, щото си помислих, че можеш да получиш инфаркт… Сега да се кача ли?
— Тъкмо излизам. Чакай ме долу. — В главата му се блъскаха хиляди въпроси. Лю Кроукър е жив! Нима е възможно?
— По-добре да се кача — настоя познатият глас. — Имам доста важни неща да ти казвам…
— Добре, чакам те.
Малка пауза, после нов въпрос, зададен с леко хриплив глас:
— Как я караш?
— Нищо не е вече същото — отвърна Никълъс. — Но така и трябва да бъде…
— Ха! Ей сега ще дойда и ще ми разкажеш всичко!
Беше малко поотслабнал и доста почернял, лицето му на Робърт Мичъм18 беше прорязано от дълбоки бръчки. Но иначе изглеждаше прекрасно.
Прегърнаха се като братя и този път Кроукър не показа с нищо, че физическият контакт му е неприятен. Изведнъж със смайване усети колко много му беше липсвал Никълъс.
— Какво ти се е случило? — посочи превръзките той.
— После ще ти разказвам — рече Никълъс. — Сега е твой ред.
И Кроукър започна. Разказа му всичко — от мига, в който тайнствената кола го изхвърли от магистралата при Кий Уест, до последните признания на Аликс Логан.
— Значи Минк е виновник за смъртта на Анжела Дидион? — озадачено промълви Никълъс. — А Томкин не е имал нищо общо е нея…
— Имал е, защото е знаел — изръмжа Кроукър. — Имал е, защото именно той е вкарал убийците в къщата! Но юридически погледнато, той няма вина за самото престъпление…
Никълъс го погледна, нещо в гърдите странно го прободе.
— Съжалявам, че е проявил слабост — промълви той. — Вероятно си е представял каква заплаха е тя за националната сигурност…
— За мен си остава убиец! — отсече Кроукър. — Майната й на националната сигурност!
— Не съм съгласен, Лю.
— Какво искаш да кажеш? — вторачи се в него Кроукър.
— Знаеш какво — меко отвърна Никълъс. — Как попадна тук?
Кроукър се замисли за миг, после отвърна:
— Националната сигурност го изисква — въздъхна той, признал поражението си. — Съжалявам, Ник.
— Забрави го, Лю. Това просто означава, че всички ние можем да бъдем прекарани в името на криво разбран патриотизъм.
— Това ли е причината Томкин да ги вкара в онзи апартамент?
— Честно казано, не зная — погледна го в очите Никълъс.
— Е, това едва ли има някакво значение за Анжела. Тя все си е там — на два метра под земята.
— Не можеш вечно да се измъчваш от едно убийство, Лю. Ти направи каквото можеш. Духът на Анжела почива в мир и мисля, че вече е крайно време да слезеш на земята.
Кроукър тежко се отпусна на стола, лицето му потъна в широко разперените длани.
— Нищо не съм направил. Нищо не съм разкрил, доникъде не успях да я докарам… Просто си буксувам в пясъка и толкоз. Никой няма да плати за убийството на Анжела. Нито сега, нито когато и да било!
— Какво стана с теб в Кий Уест, приятелче? — загрижено го попита Никълъс. — По-точно с душата ти…
— Не зная, Ник — приглушено отвърна Кроукър. — Проклет да съм, ако зная! — Никълъс мълчеше и Кроукър бе принуден да продължи просто за да прекъсне непоносимата тишина: — Животът ми се разби… просто не мога да разбера какво стана с онова умно копеле, което завърши с отличие академията… След нея беше лесно — в едната си ръка стисках закона, а в другата — служебния револвер. Знаех как да ги използвам знаех, че съм на страната на доброто, а всички останали — убийци, изнасилвачи, наркомани, грабители, крадци — на противната страна.
— Това беше много, много отдавна… Поне сега така ми се струва. Някъде по пътя съм изгубил способността да различавам престъпниците от представителите на закона. Бях сигурен, че Томкин е убиецът на Анжела. Сигурен така, както съм сигурен, че седя тук, срещу теб! Но бях ли прав, сбърках ли?… Вече не съм сигурен… Била е убита по нареждане на Минк и аз знаех, че трябва да се изправя срещу него. Не знам защо. Дали не съм искал да го убия със собствените си ръце? Дали не съм искал да се превърна в отмъстител? В анархист, който нарушава закона, въпреки че се е клел да го спазва? Очи в очи с него съзнавах, че поне част от съзнанието ми иска точно това. Въпреки че вече знаех каква кучка е била Анжела, въпреки че наистина би могла да взриви цялата шпионска операция на Минк и Томкин. Но в крайна сметка те отнеха един човешки живот, изиграха ролята на самия Господ Бог! Те нямат право да убиват, Ник!