Главата му рязко се надигна и Никълъс неволно се намръщи пред погледа на зачервените му очи. Може би е плакал… За себе си, за една погубена душа…
— Няма значение каква е била тя, Ник! Прав ли съм като твърдя, че е имала правото на живот?
Никълъс седна на леглото до своя приятел и прехвърли ръка през раменете му.
— Тя е имала правото на живот, Лю — тихо промълви той.
— Така! — горчиво изръмжа Кроукър. — А аз, вместо да видя сметката на онзи мръсник, приех да работя за него!
— Не те разбирам.
— Само след минутка ще ме разбереш, това поне това да ти гарантирам! — Кроукър скочи на крака и започна да крачи из стаята като тигър в клетка. Беше напрегнат и изостави всякакви опити да се прикрива. — Работата е там, че това копеле Минк също е било прекарано. Май ще се окаже, че мадамата на име Таня Владимова е внедрен агент на КГБ. Случайно да ти се е мяркала напоследък?
Главата на Никълъс пламна от милионите въпроси, които се стовариха върху нея.
— Таня съветски шпионин? — промълви с недоверие той. — Но защо Минк не се е свързал с мен лично?
Кроукър махна по посока на телефона:
— Да си си правил труда да приемаш своите послания, приятел?
— Не съм, признавам това… Имах други грижи. Дойдох в хотела едва преди половин час и се сблъсках точно с Таня. Тя…
— Тъй ли? — ревна Кроукър. — И къде, по дяволите, изчезна?
Господи, „Тенчи“, проплака от отчаяние душата на Никълъс. Доброволно й дадох в ръцете всичко, което с толкова труд опазих от Проторов! В крайна сметка ще се окаже, че той е победителят? Но мисълта, че споделената тайна със сигурност ще доведе до избухване на война между двете съседни държави, бе по-силна от всякакви емоции.
— Тръгвай! — скочи на крака Никълъс.
— Къде?
— В Хамамацу-чо.
Изскочила от стаята на Никълъс, Таня бързо се спусна по противопожарното стълбище. Не искаше да чака асансьора, не искаше да я забележат тук. Излезе на тротоара, свърна вдясно и започна да се отдалечава от хотела с бързи крачки. Много й се искаше да вземе такси, но се страхуваше да оставя следи. Три пресечки по-нататък разбра, че е постъпила правилно. Улиците бяха толкова задръстени от коли, че тя се придвижваше далеч по-бързо пеша, пробиваше си път сред тълпата като сьомга, решила да хвърли хайвера си нагоре по течението на планински поток.
Изкачи се нагоре по Сакурадьори и откри спирката на метрото „Тораномон“, която беше част от линията „Гинза“. Спусна се под земята, купи си билет, но слезе още на първата спирка. Там се прехвърли на линията „Я. Н. Р.“ и пое към Хамамацу-чо.
Отново изскочи на повърхността и се смеси с тълпата туристи, които чакаха на перона на монорелсовата железница. С нея щеше да се придвижи до летище „Ханеда“, откъдето възнамеряваше да вземе първия самолет за Хокайдо. Наложи си търпение и изчака реда си за телефонната кабина на перона. После се свърза с Русилов и с помощта на специален код му съобщи, че операцията по изчезването й от бойното поле е вече в ход.
— Парашут.
Това беше единствената дума, която каза, когато отсреща вдигнаха слушалката.
По това време на деня — между обедната лудница и вечерното задръстване, автомобилното движение в Токио беше напълно непредвидимо. Можеше да бъде спокойно, но можеше и да се задръсти с отчайваща бързина. Всичко зависеше от волята на боговете.
Никълъс реши да рискува с такси и скоро се оказа, че решението му е било погрешно. Насочиха се към Хамамацу-чо, но още на Сакурадьори попаднаха в пълно задръстване. Търпението му се изчерпа в близост до спирката „Онаримон“. Изсипа в скута на шофьора шепа монети и изскочи навън, следван по петите от Кроукър.
„Онаримон“ им беше съвсем на път, докато се придвижваха с кола, но долу, под земята, им се наложи да се прехвърлят на два пъти. Първия път това стана на „Мита“, откъдето взеха линията „Тоей Асакуза“ по посока на Шимбаши, а после се прехвърлиха на „Я. Н. Р.“ и се насочиха към Хамамацу-чо, повтаряйки маршрута на Таня.
Когато изскочиха на просторния, залят от слънце перон, изведнъж се оказаха сред огромна тълпа хора, която бавно се придвижваше към монорелсовата железница. Разноцветни петна, разгорещени лица, запарени тела. Море от лица, монотонно поклащащи се в спарения въздух.
— Тя може да е на крачка оттук — отчаяно рече Кроукър. — Или на петдесет километра!
— Стига с твоя оптимизъм! — скастри го Никълъс. — Иди до онова стълбище и точно след три минути почваме. Ти оттам, аз оттук. Ще се срещнем някъде в средата…