Кроукър се върна от телефона и каза:
— Трябва да останем тук, докато спомагателният екип на Минк си свърши работата — съобщи на Никълъс той. — Полицията вече е уведомена, никой няма да ни закача.
Никълъс мълчеше и гледаше трупа на Таня Владимова. На местопроизшествието вече гъмжеше от униформени ченгета, заети да отделят зяпачите от участниците в инцидента. Само преди миг той беше казал няколко забързани думи на японски, които оказаха своето въздействие върху сержанта. Но все още им оставаха куп формалности.
Мислите му бяха насочени в съвсем друга посока. Отново си спомни какво беше казал баща му за отнемането на човешкия живот и изкореняването на злото. Това е дилемата, сега той ясно усещаше нейната сила. Защо трябва да извършиш едното, за да можеш да извършиш и другото? Няма ли други начини? Не можеше ли да неутрализира Таня, без да я убива?
В случая с Проторов друг начин нямаше — той си даваше ясна сметка за това. Също и с Акико. Карма. Знаеше, че все още не се е научил да приема живота такъв, какъвто е, все още проявяваше прекалена загриженост за другите… Или може би просто не иска да се раздели с чувството, че може да контролира техните действия, да направлява съдбата им? Не, това е просто мит. Животът не може да бъде поставен под контрол. И въпреки всичко той продължаваше да се опитва…
Може би вече е време да приключа с това, помисли е и той.
Завърнал се в сградата на „Сато Петрокемикълс“, Никълъс предпочете да се види първо е Нанги, макар вече да го бяха уведомили, че е пристигнала Джъстин, Постъпи така, защото искаше да уреди поне една основна част от живота си, преди да я види. Искаше съзнанието му да е освободено от кошмарите на миналото, искаше да се концентрира изцяло върху нея с нейните желания.
От раздялата му с Кроукър бяха изминали три часа, през които беше кръстосвал задушните улици. Сега в ръцете му имаше пакетче, опаковано във фина коприна.
Въведоха го веднага в огромния кабинет на Сато, двамата си отправиха дълбоки поклони.
— Моля, седнете, Линеър-сан — каза Нанги.
— Бих предпочел съседното помещение, ако не възразявате — отвърна Никълъс.
Очите на Нанги широко се разтвориха, той видимо се поколеба. Сякаш неочакваното желание на Никълъс бе нарушило предварително избрана форма на поведение.
— Разбира се — кимна той, овладял се в същия миг.
Прекосиха тясното коридорче, в което беше вградена токономата. В изящната ваза имаше един-единствен кървавочервен божур. Очите на Никълъс механично прочетоха стихчето, изписано на пергамента над него:
Нанги го въведе в малката и уютна стая, която въобще не приличаше на кабинет. Никълъс никога не беше влизал тук, макар отдавна да подозираше, че подобно помещение съществува.
На прага и двамата свалиха обувките си. Беше „стая с дванадесет татамита“, стените бяха покрити с хартиени транспаранти, въпреки че зад тях без съмнение имаше само тухли и мазилка. Светлината беше хладна и скрита, някъде отдалеч се долавяше сребърният ромон на кристалночисто поточе.
В средата имаше ниска лакирана масичка, край стените бяха наредени няколко китайски шкафчета от червено дърво. Писалището бе от масивен кедър, столът зад него — също.
Двамата коленичиха от двете страни на ниската масичка, която блестеше с черния си лак. Докато Нанги с пъшкане търсеше удобно положение за осакатените си крака, Никълъс огледа стаята е нескрито възхищение.
— Дойдох да призная своето поражение, Нанги-сан — промълви след известно време той.
— Как така, Линеър-сан? — погледна го с любопитство Нанги.
— Във ваше отсъствие ние със Сато-сан сключихме сделка — поясни Никълъс. — Той желаеше да обединим нашите компании по най-бързия възможен начин, аз пък — да го предпазя (също и вас) от зловещото наказание ву-шинг.
— Значи ли това, че вие двамата със Сеичи-сан сте изпитвали страх от престъпленията, извършени сред тези стени?
— Да. И двамата бяхме убедени, че той и вие ще бъдете последните жертви.
— Имахте ли някакви доказателства?
— Сато-сан беше на мнение, че нещо във вашето минало е причина за тази кървава вендета. — Никълъс изчака малко, но Нанги мълчеше и той продължи: — Заклех се да го закрилям, Нанги-сан. Това беше причината, поради която го придружих до един минерален извор в Хокайдо за срещата с нинджата по име Феникс. Но Котен ни предаде на руснаците. Те убиха нинджата, убиха и Сато-сан… — После подробно разказа за събитията в къщата-крепост на Проторов. Но не спомена нищо за случилото се след бягството му оттам.