Нанги му хвърли любопитен поглед.
— Признавам, че никога не съм си правил труда да търся логиката на вашето поведение — рече той. — Виждах само това, което, исках да видя. — Очите му отново се сведоха към масичката: — И ви ненавиждах за начина, по който се сближихте с моя приятел…
— Той едва ли би ви осъдил за това — кимна Никълъс и вдигна чашата си. — Бихме могли заедно да запалим ароматичните пръчици над гроба на Сеичи-сан.
— Съгласен съм — прие Нанги и вече не се срамуваше от промъкналата се в гласа му тъга. Здравото му око се навлажни, ръката му вдигна чашата: — Да пием за мъртвите приятели, които ще почитаме и помним до края на дните си!
Когато чашите се върнаха върху масичката, Нанги вдигна глава и попита:
— Какво е положението с ву-шинг?
— Подобна заплаха вече не съществува, можете да бъдете напълно спокоен. Дъщерята на заместник-министъра Шимада замлъкна завинаги, погълна я разгневената земя… Отмъщението й остана незавършено.
Лицето на Нанги посивя, думите излетяха от устата му с видимо усилие:
— Шимада-сан е имал дъщеря?! Аз знаех само за двамата му сина, загинали в чужбина при самолетна катастрофа… Дъщеря!
— Майка й е била „таю оиран“ в Йошивара.
— Господи, Боже мой! — простена Нанги и под здравото му око се появи нервен тик. — Спомням си част от обвиненията срещу него, в тях наистина се споменаваше за някаква наложница… Но и през ум не ми е минавало, че може да има дете от нея!
— Страхувам се, че все още не знаете най-лошото…
— Какво?
— Дъщерята на Шимада-сан носеше името Акико Офуда Сато.
— Света Богородице! Не, това не е възможно! — Лицето на Нанги плувна в пот. — Сеичи-сан знаеше ли?
— Не.
— И слава Богу! Тя вероятно е планирала предварително и годежа, и сватбата… Господи, колко много я обичаше Сеичи-сан! — С лека изненада гледаше треперенето на ръцете си и се питаше как така изведнъж е изгубил контрола си над тях. После вдигна глава и попита: — Казахте, че е загинала, така ли?
— Земята я погълна — кимна Никълъс. — Стана по време на неотдавнашното земетресение.
— Щеше да унищожи всичко, нали? Всичко!
— Малко й оставаше — призна Никълъс.
— От „Тенчи“ се интересуват не само руснаците и американците — каза след настъпилата пауза Нанги. — Вече сме партньори и мога да ви разкажа за целта на посещението ми в Хонконг. Нарочно не споменах нищо пред Сеичи, тъй като не знаех какво ще се получи…
Никълъс слушаше за перипетиите и интригите в Хонконг с все по-нарастващ интерес.
— В крайна сметка спечелих всичко, което исках да постигна — заключи Нанги.
Никълъс мълчеше и осмисляше чутото.
— Едно не ми е ясно… — промълви накрая той.
— Какво е то, Линеър-сан?
— Дали Ло Хван е имал причина да ви излъже относно своите мотиви?
— Не — тръсна глава Нанги. — Забравил достойнството си, той направо се молеше за тайните на „Тенчи“.
— Според мен трябва да му ги дадем.
— Какво?! — избухна Нанги. — Да не сте полудял?!
— Нямам предвид веднага — поясни Никълъс. — След трийсет дни проектът ще бъде в действие и петролът ще потече. Нищо вече няма да ни спира. Кажете на Ло Хван, че след месец може да разполага с исканата информация.
— Но това е предателство! Комунистите…
— Нима предпочитате Русия и Китай да се съюзят? — прекъсна го Никълъс. — В какво положение би се оказала Япония? Дори и американците няма да ни спасят! — Разпери ръце и извика: — Нима не виждате, Нанги-сан? Предложим ли на тези хора част от уникалната информация, ние ще бъдем сигурни, че Китай и Русия няма да се обединят, едновременно с това вие лично ще получите здрави позиции в Пекин, в самия Забранен град! Групировката около Ло Хван ще ви бъде задължена и ще дойде време да изплати своя дълг. А цената ще определим ние, и никой друг!
— Но те са китайци! — възрази Нанги. — При това комунисти!
— Въпреки това са и азиатци.
Никълъс се обърна и вдигна увития в коприна пакет.
— Това е за вас — рече той. — Мисля, че в светлината на току-що проведения разговор значението му нараства значително.
Здравото око на Нанги се разшири от учудване, а поклонът му беше толкова дълбок, че челото му докосна лакираната повърхност на масичката.
Протегна ръце и внимателно започна да разопакова пакетчето. Отдолу се показа стара кутия от чимширено дърво. Боята й беше напукана. Отвори капачето й и лицето му изведнъж се подмлади, сякаш напуснато от всички земни грижи. С безкрайно внимание извади двете чашки, изработени от прекрасен, тънък като хартия порцелан.
— Династията Тай! — едва чуто възкликна той. Очите му гледаха като омагьосани как светлината запълва изящните произведения на изкуството, в главата му нахлу сладкият спомен за оба-чама. — Домо аригато, Линеър-сан! — промълви той и с това каза всичко.