Лицето на Джъстин се сбърчи от напрегнат размисъл.
— Не мога да се сетя! — оплака се миг по-късно тя.
— Е, скоро ще го видиш.
— О, не — извика тя. — Това означава цял следобед да мисля само за него! Няма да успея да се съсредоточа върху нищо, включително и върху това, което купувам!
Никълъс реши да й каже, лицето му светеше от удоволствие.
— Лю Кроукър е жив и се намира тук, в Токио, Джъстин!
— Какво? — сепнато го изгледа тя. — Не си прави такива шеги, моля те! Нали всички вестници…
— Вестниците поместиха неверни съобщения. Историята е дълга и объркана, но с две думи ще ти кажа, че някой наистина се е опитал да го убие, за радост безуспешно… А Лю останал „мъртъв“ известно време просто за да си свърши работата.
— Господи! — хвърли се в прегръдките му тя. — Това е страхотно! Ще му лепна една огромна целувка, задето не е позволил да го убият!
Никълъс се засмя, доволен, че реакцията й е точно копие на неговата.
— В седем часа можеш да правиш с него каквото ти хрумне! — позволи й той. — Само да не прекаляваш!
Разсмяха се, чувствайки как душите им се освобождават от сенките на миналото. Сълзи се появиха в очите им, страните ги заболяха, но кискането не преставаше. Беше толкова хубаво!
Никълъс се срещна с Кроукър в малката, изящно поддържана градинка на квартала Тораномон. Изкачиха стъпалата към сградата с номер тринайсет — същата, която гледаше към малкия храм върху хълма Атаго.
Господи, сякаш преди цяла вечност беше идвал тук, учуди се мислено Никълъс. В друг живот, на друга планета. А сега са толкова различни както той, така и Джъстин. До него отново е Лю Кроукър.
Влязоха в съблекалнята. Никълъс нахлузи своето „ги“, а Кроукър облече простия памучен анцуг, който откри в шкафчето.
Залата беше пуста, занятията очевидно бяха привършили. Тръгнаха да търсят Кенцо — сенсеят, който почти успя да победи Никълъс при първото му посещение тук.
Никълъс разказа това на своя приятел, а самият Кроукър се оплака, че се чувства гол без пищова си.
— Знаеш какви сме ние, ченгетата, Ник — рече той. — Дори душ вземаме с желязото под мишница!
Излязоха от салона и пристъпиха във владението на сенсеите — няколко малки, покрити с татамита стаички, разделени с хартиени прегради.
— Май остарявам — продължи Кроукър. — Уморих се да се грижа за ютията си повече, отколкото съм се грижил за всяка жена до себе си. Но това ни втълпяваха в академията, ден след ден, в продължение на години… Поне по мое време беше така. „Ютията е единственото нещо, което те разделя от дупка в челото! Докато за жената такова нещо едва ли може да се каже!“
По лицето му се появи измъчено подобие на усмивка.
— Това включва и Гелда, така ли? — попита Никълъс.
— Гелда ли? Не знам. Имам чувството, че между нас няма да се получи нищо, ако сама не се справи с проблемите си. Хич не ме бива за патерица! Сигурен съм, че поема ли тази роля, скоро ще я намразя! — В душата му се появи образът на Аликс Логан, заключена на сигурно място в апартамента на Мати Устата. Седеше с ръце, притиснати между коленете, очите й се взираха в мрака. Отвъд прозореца бучаха коли. Какво е това, смаяно се запита Кроукър. Нима наистина имам видения? Нима Аликс ме чака? Или вече е напуснала живота ми — малко облаче дим, издигало се известно време над главата ми? От кориците на „Вог“ и „Базар“ лицето й изглеждаше далечно и недостижимо, но той вече бе усетил главата й върху гърдите си, беше видял отчаянието в замъглените й очи. Беше държал ръката й, ясно усещайки безпомощното й потрепване. Остана смаян от силата на надеждата, обзела душата му. Надеждата, че не е излязла от жилището на Мати, че не е потънала в нощта, че не е напуснала живота му.
— Значи вече не си ченге.
— Де да знаех какво означава това — въздъхна Кроукър. — Ама не знам.
— С Таня го знаеше много добре — подхвърли Никълъс.
— Тъй беше — кимна Кроукър.
Зад последната хартиена преграда помръдна някаква сянка, вероятно на човек.
— Сенсей? — повика Никълъс. Отговор нямаше. Протегна ръка и дръпна преградата.
— Господи Исусе Христе! — възкликна дрезгаво Кроукър.
Кенцо, сенсеят на това дожо, висеше от тавана, глезените му бяха завързани с тънко, но здраво найлоново въже. Краката му бяха бели като вар, а лицето — червено като залез след ветровит ден. Напуканите му устни бяха полуразтворени, между тях надничаше езикът му — дебел и почернял.
Никълъс видя малката раничка в областта на сърцето, нанесена с хирургическа прецизност. И веднага разбра с какво оръжие се е действало.
— По дяволите! — ревна Кроукър. — Нали ти казах, че се чувствам гол без желязото!