След това направи първия срез. Кожата се разцепи и нави като кората на някакъв странен плод. Кръвта рухна, гореща и тъмночервена.
Цялото съзнание на Никълъс плачеше за прекратяване на мъките. Успя да потъне в онова от безчувствените състояния на Нищото, чрез което позволяваше на организма си да живее самостоятелно, отделно от всякакви чувства и емоции. Лявата му ръка светкавично се стрелна нагоре, пръстите й бяха свити и твърди като стомана. Върховете им потънаха в меката плът на Котен точно на мястото, където се съединяваха челюстта и гърлото му.
Нанесе този удар точно според правилата на „кенджуцу“ — с цялата сила на мускулите, ума и стоманената си воля. Удар, който по нищо не се различаваше от удара с остра катана. Не си позволяваше да мисли за плътта на Котен и пораженията, които би причинил на тази плът. Мислеше единствено за това, което се криеше дълбоко под нея.
Ударът в стил „хвърчило“ беше страхотен. Пръстите проникнаха през месо и хрущяли, разкъсвайки не само ларинкса на Котен, но и устата и синусите му. Очите на бореца се изцъклиха повече от изненада, отколкото от страх. Време за друго нямаше. Беше мъртъв още преди мозъкът му да регистрира някаква болка.
Сирената пронизително виеше. Изпаднал в шок, Лю Кроукър лежеше неподвижно в линейката. Хората от „Бърза помощ“ не посмяха да свалят импровизирания турникет от ръката му, страхувайки се от масивен кръвоизлив.
Никълъс седеше до него, едното му рамо беше значително по-отпуснато от другото. Отказа обезболителната инжекция и мрачно гледаше осакатената ръка на своя приятел.
В скута му лежеше черната лакирана кутия на „Ис хьогай“. Стискаше я толкова здраво, че кокалчетата на лявата му ръка бяха побелели от напрежение. „За цял живот“. Имаше чувството, че името на оръжието звучи подигравателно. „В закалената стомана на японските саби се крие истинска магия“, беше обяснявал някога на Джъстин той. Но каква е ползата от магия, която може да причинява такова нещастие?
Стигнаха болницата. Кроукър беше откаран в интензивното отделение, а Никълъс бавно се смъкна от линейката. Опря оръжието си на бледозелената стена под телефонния автомат, намери монета в джоба си и бавно набра номера на хотела.
— Джъстин — прошепна в слушалката той, изчакал е труд да се осъществи връзката. — Ела да ни вземеш, намираме се в болницата „Тораномон“. — Опря чело на хладната стена и затвори очи. Към него се приближаваше човек в бяла престилка с очевидното намерение да го отведе. — Всичко е наред — прошепна в слушалката той. — Липсваш ми…
Пипнешком постави слушалката върху вилката и от очите му рукнаха сълзи.
Предградията на Токио
Пролет, в наши дни
Денят беше ясен и топъл. От инцидента в салона по бойни изкуства бяха изминали три седмици. Никълъс и Джъстин току-що се бяха завърнали от претъпканото с хора летище „Нарита“, откъдето Лю Кроукър беше отлетял за Америка.
Ръката му зарастваше добре, но операцията, чрез която лекарите се бяха опитали да зашият обратно отрязаната китка, се оказа неуспешна. Беше изминало твърде дълго време от момента на срязването до момента на съшиването. Иначе всичко беше наред — нямаше усложнения, инфекции. Турникетът, който беше успял да измайстори от парче плат, със сигурност му беше спасил живота. Така поне твърдяха хирурзите, обнадеждени от общото състояние на своя пациент.
Вместо да поеме обратно към лудницата на центъра, Никълъс насочи колата по околовръстния път, който заобикаляше Токио от всички страни. На задната седалка на нисана лежеше свещената „Ис хьогай“. Макар и извън употреба, от нея продължаваше да се излъчва някаква непонятна тежест.
Минаха покрай езерото, над което се беше венчал Сато. Там Акико се беше изправила за пръв път пред очите му, там се върна от гроба незабравимата Юкио. Водата, бистра и прозрачна, блестеше ослепително под ярките слънчеви лъчи. Край устието на поточето, което подхранваше езерото, стърчаха чапли, снежнобелите им тела се открояваха релефно на фона на блестящата синева.
— Колко е красиво! — възкликна Джъстин.
Никълъс продължаваше да мълчи.
Спря колата пред портала на Итами и двамата слязоха. Искаше му се да изминат пеш разстоянието до къщата, беше някак странно убеден, че автомобилите нямат място тук, където модерният живот все още не бе победил традициите.
Бавно тръгнаха по покритата с бели камъни пътека. Джъстин леко се придържаше за лакътя му.