— Как са пръстите ти? — попита тя.
— По-добре — поднесе неизменния си отговор той.
Джъстин му хвърли кратък и загрижен поглед. Какво ли би успокоило неспокойния му дух, запита се тя.
Минаха, край стар басейн от камък, оформен като древна монета. Беше кръгъл, върху стените му, симетрично разположени, бяха изрисувани йероглифите, с които се означаваха главните сили на природата: Скала, Дъжд, Огън, Облак.
Джъстин поиска да го разгледа и те се отклониха от каменната пътечка. В средата му имаше изворче, на камъка до него беше опрян бамбуков черпак.
— Жадна съм — каза тя и Никълъс вдигна черпака. Пиха и двамата, водата беше студена и вкусна. Миг преди каменното дъно на малкото изворче отново да се изпълни с вода, Никълъс видя, че и на него е изписан йероглиф. „Мичи“. Път, пътека, пътешествие.
Нито къщата, нито градината бяха пострадали от неотдавнашното силно земетресение и това беше истинско чудо. Една от южните стени на пристройките беше рухнала, няколко дървета бяха изгубили част от клоните си и това беше всичко.
Все пак имаше огромна разлика. Всичко изглеждаше изоставено и запуснато без Итами и огромната армия прислужници. Тя беше починала точно на втория ден от престоя му в болницата. Два дни по-късно я бяха погребали. Укрепнал достатъчно, Никълъс беше там. Погребаха я в непосредствена близост до гробницата на Чонг и Полковника, точно според желанието й.
Беше умряла спокойно, без болка. Така твърдеше белокосият лекар, с когото се срещна Никълъс. Той се беше грижил за здравето й цели тридесет години и можеше да му се вярва.
— В един миг беше тук, после просто я нямаше — кратко обясни лекарят и Никълъс усети как душата му се изпълва с облекчение.
Джъстин мълчаливо го гледаше как броди из пустата къща. Нещо неуловимо се беше вселило в душата му още от мига, в който слезе от колата. Тя ясно го усети, когато докосна ръката му, а след това се вгледа в красивия му профил.
Влезе в малката стаичка, използвана единствено за церемонията „ча-но-ю“ и тежко се отпусна на колене.
Остра болка прониза рамото му и той неволно се намръщи. После, с помощта на някаква тайнствена и напълно необяснима за Джъстин сила, той прогони болката и лицето му се проясни.
Тя коленичи до него и неволно се наведе напред, за да огледа по-добре прекрасната градина навън.
— Защо е сложено това? — попита тя и посочи сенника, скриващ половината от широкия прозорец. — Без него гледката би била наистина прекрасна!
Той търпеливо й обясни, но тя не беше много убедена. Не можеше да разбере защо трябва умишлено да се скрива нещо толкова красиво.
— Вече на няколко пъти разговарях с Нанги — тихо и някак унесено рече той. — Много държи да останем тук, поне за известно време… — Извърна глава да я погледне и тихо попита: — Ще имаш ли нещо против да останем месец — месец и половина? Токио не е неприятен град, ако човек успее да свикне с него.
— Все ми е едно — отвърна тя, без да сваля поглед от лицето му. Чертите му бяха спокойни и отпуснати, като на дете, играло до насита на открито, и вече доволно, че се прибира у дома.
— Той би желал да останем тук за постоянно — добави Никълъс. — Но аз му казах, че това е изключено.
— Защо?
— Защо ли? — учудено я погледна той. Просто не е възможно, пък и на теб едва ли би ти харесало. Ще ти липсва Ню Йорк, ще ти липсва новата работа.
— Много повече ще ми липсваш ти, когато видя, че постоянно мечтаеш за Япония. Освен това съм сигурна, че ще убедя Рик да открие филиал на агенцията си в Токио. Той е направо луд по отношение на японските начини на реклама.
— Не искам да живея тук — отвърна той. — Пък и нямаме жилище…
— Ами това тук какво е? — усмихна се тя.
— О, не! — решително тръсна глава Никълъс. — Прекалено много са спомените, които ще смущават душата ми тук. Миналото е навсякъде, виси по ъглите като тежка паяжина…
— На мен пък ми харесва — изправи се тя. — Съжалявам, че ти се чувстваш по по-друг начин.
На връщане се отбиха до езерото. Въздухът ухаеше, птичият хор беше оглушителен.
Джъстин погали леко външната част на ранената му ръка.
— Защо не се усмихваш, Ник? — попита тя. — От седмици си мрачен, тревожа се за теб…
Никълъс протегна ръце и ги обърна с дланите нагоре.
— Гледам ги и се питам какво друго могат да причиняват, освен болка и смърт — промълви тихо той.
— Те могат да бъдат и нежни, Ник — докосна дланта му тя. — Тялото ми се разтапя под милувките им.
— Това не е достатъчно — тръсна глава той. — Постоянно мисля какво съм сторил с тях… — Не искам да убивам! — Гласът му стана нестабилен: — Никога не си бях представял, че ще убия толкова хора!