— Но и никога не си търсил смъртта, Ник. Убивал си само когато си се защищавал.
— И въпреки това съм се стремял да бъда съвършен в бойните изкуства… Първо „буджуцу“, после „нинджуцу“… Защо? — Очите му бяха безпомощни.
— Какъв отговор би те задоволил? — тихо попита тя.
— Там е работата, че не знам! — отчаяно възкликна той.
— Това е така, защото отговор няма — промълви тя. — Поне аз мисля така.
Главата му клюмна.
— Значи няма отговор и на въпроса защо осакатих своя приятел!
— О, Ник! — докосна устните си до страната му тя. — Лю не те обвинява в нищо, защо сам трябва да се обвиняваш?
— Защото ако не бях аз, той щеше да си има две ръце!
— Ако не беше ти, той щеше да е мъртъв! И никога нямаше да открие истинския убиец на Анжела Дидион! — Никълъс й беше разказал доста за случая, докато чакаха пред операционната изхода от усилията на медицината да спаси ръката на Кроукър. — Знаеш колко много държеше на това.
Никълъс нададе тих вик и се откъсна от нежната й прегръдка. Отиде до колата, протегна ръка през отворения прозорец на задната врата и измъкна калъфа на катаната.
После се върна при Джъстин и силно я целуна по устните.
— Почакай ме тук, скоро ще се върна — рече той. — Гледай слънцето и листата, послушай песента на птиците.
Обърна й гръб и тръгна към езерото по едва забележимата пътечка, обрасла с трева. Водата леко се поклащаше, по повърхността й пробягваха ослепителни слънчеви, зайчета. Той бавно нагази в нея. Краката му усетиха приятното разхлаждане, чорапите и панталоните му бързо подгизнаха.
В гърлото му се беше свила тежка каменна топка. „Ис хьогай“ беше скъп подарък от Полковника, получен в деня, в който момчето се беше превърнало в мъж.
Сега обаче му предстоеше още едно превъплъщение. Той беше готов за него, напълно готов. Знаеше, че ще боли. Едва ли толкова силно, колкото го болеше от осакатяването на най-близкия приятел, но все пак ще боли.
— Благодаря ти, татко — прошепна той. Здравата му ръка вдигна дай-катаната високо над главата му, после рязко замахна и я запрати в средата на езерото.
Тя влезе във водата с острието надолу, гладката повърхност почти не помръдна. В следващия миг оръжието изчезна в прозрачната бездна.
Усети ясно как на душата му олекна, как спокойствието го залива като свеж ветрец след дълъг и задушен летен ден. Наистина беше време да изхвърли смъртоносните играчки, които бяха играли толкова важна роля в досегашния му живот. Беше време да заживее нормално.
Обърна се и бавно измина краткото разстояние до брега. Джъстин го очакваше оттатък малкото хълмче, сърцето му се разтвори за нея, за надеждата…
Крачеше към нея и си мислеше, че може би тя е права, Нанги също… Негов дом е Япония. Нима наистина иска да го напусне?
За пръв път усети с цялата си душа спокойствието, обзело го в стаята за „ча-но-ю“ на Итами. Там духът му намери истински покой, там би могъл да се наслади с пълна сила на „цукуми“ — съзерцанието на луната, там би могъл да посрещне Новата година с традиционните оризови сладкиши „моши“, там би могъл да се наслади на „ханами“ през април, когато разкошните вишневи цветове му напомнят какво представлява човешкия живот — прекрасно, но нетрайно състояние на духа… В крайна сметка и „сакура“ са смъртни като всички мъже и жени на тази земя.
В дома на Итами, който всъщност беше негов дом, би могъл да забрани достъпа на модерна Япония. Дотогава, до когато смята това за необходимо. В този дом все още живеят древните ками — горди, непобедими, прекрасни… Това е дом на честта и смелостта.
Никълъс взе ръцете на Джъстин в своите, твърдо убеден, че именно на това място ще може да й внуши цялата истина за живота.