Лю запази мълчание. Далечният плясък на вълните се смесваше с делничните звуци от кухнята, където се разпореждаха двете момичета. Лю поставяше едно и също условие пред всички жени, които го обслужваха — да умеят да готвят, и то добре. Почука с нокът по здраво стиснатите си устни, после рече:
— Доста трудно условие ми поставяте… Сумата едва ли може да се нарече незначителна…
— Би трябвало да сте готов на подобни операции — рискува още веднъж Нанги. — Нали вие сте изготвили тази оферта!
По лицето на Лю пробяга усмивка на гордост. Държа правилната посока, окуражи се вътрешно Нанги.
— Може би ще може да се уреди нещо близко до вашето искане — рече най-сетне Лю. — Да, мисля, че ще можем да отделим подобна сума за първото плащане…
Едва ли, каза си Нанги.
— Тези трийсет и пет милиона не са част от първата вноска, а съвсем отделна надбавка над предложената от вас цена — твърдо рече той. — Те няма да се включват в общата сума, нито пък ще се връщат под каквато и да било форма. Не искам да свързвам дейността на своята банка тук с производствената дейност на кейрецуто в Япония. Защото това би намалило значително печалбите ни тук и вие добре си давате сметка за подобна опасност!
Докато Лю обмисляше предложението, сърцето на Нанги сякаш щеше да изскочи от гърдите му. Очите на китаеца бяха безизразни под полуспуснатите клепачи. Нанги си даваше сметка, че това е единственият му шанс — незабавна и силна капиталова инжекция срещу една трета от активите на кейрецуто. Опасен, но все пак шанс. Двамата със Сато ще съумеят да блокират всички нежелателни аспирации на комунистите, а съвместната им работа на тяхна територия несъмнено ще донесе определени изгоди и за банката.
Лю не бързаше да вземе решение. Беше неподвижен като статуя, пергаментовата му кожа сухо проблясваше. Накрая леко потрепна. Приличаше на боа, която гладът е принудил да се отърси от дрямката си.
— И това е възможно — промърмори той. — Но ще трябва да ни прехвърлите по-голяма част от активите си… Да кажем, петдесет и един процента…
Нанги с нищо не издаде ужаса, който сграбчи сърцето му. Петдесет и един процента, пресвета Дево! Това означава Сато и аз да изгубим контрол над собствената си компания!
— Изобщо не бих ви направил предложение от подобен характер — подхвърли — Лю. — Моето правителство рядко хвърля подобни суми в… международни води… — Приведе се напред и продължи: — Но аз виждам, че вие сте точно копие на изградената от вас компания и това ми харесва. Заедно можем, да натрупаме цяло състояние! Както тук, така и във вашата страна! — Изправи се в цял ръст и добави: — Доста изтощителен се оказа този ден за нас, не мислите ли? Вероятно сте не по-малко уморен от мен.
Усмивката му се хлъзна надолу към Нанги:
— Искам да ви предупредя, че тази оферта е уникална. Краен срок — утре следобед в шест нула-нула. Никакви промени. — Жестът му на любезен домакин беше безупречен: — Моля, да вървим на масата.
По време на вечерята Нанги гледаше повече момичето на Лю, отколкото самия домакин. Китаецът възприе това като насърчителен признак. Този Нанги май ще се окаже първокласен развратник, ухили се вътрешно той.
— Да влезем вътре.
Тя разтърси глава. Дългата й черна коса погали бузата му и се плъзна по рамото.
— Искам да остана навън. Сега мястото ни е тук, по-близо до природата.
Никълъс усещаше мекото и покорно тяло на младата жена с всичките си сетива. Умът му все още отказваше да я възприеме. Тя е омъжена за друг и този друг е негов приятел. Бяха се напили заедно, бяха споделяли тайните си, бяха се заклели да бъдат заедно. Всички тези мисли — объркани, но все пак рационални и трезви — се мярнаха в съзнанието му като далечни светкавици, докато голата й плът се плъзгаше върху него. Ами Джъстин? Нима връзката му с нея не беше въпрос на чест? Даваше си сметка, че този безумен момент не прави любовта му към нея по-дребна и по-незначителна. Душата му се гърчеше. Би трябвало да прекрати това, което става. Би трябвало да стане и да потърси убежище в дома на Сато. Не го стори. Джъстин се превърна в далечно пламъче, потрепващо под напора на моментните му чувства. Макар да притискаше това създание с цялата си мъжка сила, дъхът му се примеси с беззвучна молитва за нея, любимата Джъстин.
Не можеше да се спре. Тялото му жадуваше за Акико, сякаш тя бе храна, вода, кислород за дробовете му. Не беше в състояние да се откъсне от нея. Така човек не може да спре пулса си.