Придвижвайки се на север, Синьото чудовище смени колите си на три пъти. Първо в Маями, малко след като шосе №1 се вля в магистрала 195. После в Савана, където Аликс Логан и онова копеле спряха да похапнат, накрая — в околностите на Зофор, Южна Каролина. Шифровъчната машина „Фоникс“ се монтираше върху подвижна шейна и прехвърлянето й от кола на кола не представляваше никаква трудност. Без нея Синьото чудовище би се чувствало голо, особено в момент като този.
Копелето караше като лудо и Синьото чудовище бе принудено да проявява крайна предпазливост. Проследяването осъществяваше без чужда помощ и именно по тази причина не трябваше да допуска никаква грешка. Изпусне ли, ги — край! Нито той, нито който и да било друг ще могат да ги открият достатъчно бързо.
Планираше времето си до секунда. Пушеше „Кемъл“ без филтър и острият тютюн го поддържаше бодър. Не прибягваше до никакви хапчета.
Синьото чудовище беше далеч по-добър от представите на Кроукър и спря пред хотела точно четири минути и половина, след като те двамата с Аликс Логан потънаха във фоайето от дялан камък и пушено стъкло. Хотелът, разположен на няколко километра от Ралей, принадлежеше на добре известна по източното крайбрежие компания. Огромна арка на три етажа, запълнена с магазини и ресторанти, се извиваше над шестте ленти на магистралата, а до стаите се стигаше по тясна, покрита с чакъл алея.
Джеси Джеймс, така се казваше Синьото чудовище, насочи кремавата си кола „Ариес-К“ към изхода на магистрала 70.
Беше зърнал в последния момент кафявия форд на двойката бегълци и това го принуди да свие рязко от средната лента на магистралата за излизане. С това, разбира се, предизвика нестроен хор от гневни клаксони и скърцане на рязко натиснати спирачки. Поздрави възмутените шофьори с вдигане на кокалестия си среден пръст, защото след инцидента преди десетина километра вече съвсем не можеше да понася тези тъпи южняци. Проклето да е онова пъпчиво хлапе с широкопола каубойска шапка и дънково яке, седнало зад волана на един прашен пикал, изруга мислено той, докато влизаше в полупразния паркинг. Беше най-много осемнайсетгодишно и положително сядаше за пръв път зад волана.
Джеймс се изплю през отвореното стъкло. Точно заради това хлапе изгуби кафявия форд. Господи! Да преследва бегълците в продължение на стотици мили и да ги изгуби от поглед само защото някакъв пубертет не знае как се потегля на зелен светофар! Все още беше бесен.
После очите му се спряха върху кафявата кола, паркирана пред входа на хотела, и действията му станаха автоматически. Спря през няколко коли, измъкна се навън и се разтъпка. Сега ми трябва търпение, рече си той. Ако това не е тяхната кола, значи окончателно съм ги загубил.
Видя регистрационните номера и пулсът му леко се ускори. Флорида. Приближи се и сложи ръка върху капака на двигателя. Все още беше топъл. Това са те, съмнение не може да има!
Прегъна се сякаш, да завърже обувките си и избърса калта, с която онова копеле беше зацапало задния номер. Запомни комбинацията от букви и цифри, после стана и спокойно се насочи към входа на хотела.
Младият лейтенант се казваше Русилов. Колкото повече го опознаваше Проторов, толкова повече го харесваше. Беше инициативен и пълен с идеи младеж. Точно това липсва на повечето млади хора, оформили се като личности в затвореното съветско общество, помисли си Проторов. Инициативност.
Възложиш ли им определена задача, проблеми няма. Ще я гонят до дупка и ще умрат, но ще я изпълнят. В това нямаше нищо лошо. Но не и в работата на Проторов. Подобен начин на мислене при него беше опасен. Той лесно можеше да доведе до загубата на цяла агентурна мрежа, до разколебаване на потенциален беглец от противниковата страна, проваляне на внедрен там агент. А Проторов разполагаше с прекалено много внедрени агенти, за да си позволи да приеме нов помощник само според служебното му досие. Тук не става въпрос за бюрократите, те предварително са вън от играта.
Изпитваше приятно чувство, когато приемаше този суров и лишен от разсъдък човешки материал и се заемаше да го усъвършенства. Под опитните му ръце глината на Матушка Русия се превръщаше в отделни индивиди, готови да служат до смърт на Девета дирекция.
Известно време беше оглавявал една школа за обучение в Урал. Беше далеч по-скромна от онези филмови декори на КГБ, в които всичко беше американско — улиците, парите в обръщение, млечните шейкове и хотдог, приказките за американски футбол и бейзбол. Всичко това беше създадено изкуствено, а на един етап се оказа, че крие в себе си и доста опасности. Прекалено голям брой внедрени в Америка випускници на тази школа отказваха да бъдат активирани в съответствие с инструкциите. Животът на Запад им се беше сторил прекалено сладък, малцина измежду най-твърдите успяха да запазят качествата си на агенти.