— Мисля, че в крайна сметка „Сахов-IV“, все пак ни даде някаква полезна информация — рече той.
Проторов бързо разчисти отрупаното с папки бюро и лейтенантът сложи листинга пред него. После двамата потънаха в ситно изписаната информация, препратена от бордния компютър на спътника. Диаграмата обхващаше географски район с дължина 150–200 километра. Крайбрежната ивица беше до болка позната и на двамата. Обхващаше част от морето източно от Хокайдо чак до южните Курилски острови — района на Кунашир. Беше разделена приблизително по равно между съветските и японските териториални води.
— Погледнете тук, сър — каза младият лейтенант и сложи пръст върху очертанията на проливите Немуро. — Нищо необичайно, абсолютно нищо. Прелисти на следващата страница и добави:
— А сега погледнете тук. — Пръстът му, се закова върху едва забележимо петънце насред проливите.
— Какво е това? — попита Проторов, макар вече да се досещаше. Не искаше да лиши младежа от заслужения триумф на важното откритие. Не би било честно.
— Ясно регистрирано излъчване на топлина — отвърна Русилов. Проторов вдигна глава и го погледна. Нищо по лицето му не издаваше чувството на тържество. — Силно и постоянно!
— Може би се дължи на вулканична дейност — подхвърли Проторов и това действително беше най-вероятното предположение.
— Твърде локализирано е за подобно нещо — възрази младежът. — Освен това вулканичните райони са чак тук. — Пръстът му се придвижи на североизток.
— Разбирам — рече Проторов и се облегна назад. — Какво е тогава?
— „Тенчи“.
Разбира се, че е „Тенчи“, помисли си Проторов. Вече знаеха, че под това име се крие гигантски промишлен комплекс. През всичкото това време екипът му търсеше някакво несъответствие. Ето, най-сетне го намериха. Нещо в разпечатката привлече вниманието му и той отново се приведе напред. Умът му се зае със светкавични изчисления. Преди да проговори, той на няколко пъти провери крайния им резултат.
— Къде точно бихте определили мястото на интензивното топлинно, излъчване, лейтенант? — замислено попита той.
— Трудно е да се каже, сър — приведе се над диаграмата Русилов. — Сам знаете, че го улавяме от доста голяма височина. Преди да определим точното място, ще трябва да предоставим цялата информация за анализ от техническата служба.
— Въпреки това — настоя Проторов. — Кажете личното си предположение.
Русилов извади бижутерска лупа и се задълбочи в разпечатката. Не бързаше да отговори. Най-сетне се изправи и стисна в шепа увеличителното стъкло.
— Бих казал, че поне част от излъчването идва от японска територия, сър.
— А другата част? — попита Проторов и усети как пулсът му се ускорява.
— Според мен другата част идва от суверенна съветска територия! — твърдо каза лейтенантът.
Аликс Логан влезе да вземе душ, а Кроукър седна в удобното кресло. Стаята беше просторна и мебелирана с вкус, Той протегна ръка и отпи глътка бърбън с вода, донесени светкавично от службата за обслужване по стаите.
Беше много уморен. Облегна глава на високата облегалка и затвори очи. Тялото му продължаваше да потръпва от осемнайсетте часа зад волана. Много по-лесно беше да вземе самолет от Кий Уест, но това би означавало чисто самоубийство. Все едно да лепне надпис „следвай ме“ на гърба си.
Не, колата действително беше най-доброто разрешение. Тя им даваше ако не друго, поне възможността да сменят посоките, когато им хрумне.
До ушите му достигаше приглушеното плющене на душа в банята. Отново си помисли какво беше изпитвал през всичките тези часове с Аликс Логан до себе си. Изрусялата от слънцето коса току докосваше рамото му, бистрите зелени очи гледаха него и само него, гъвкавото, потъмняло от слънцето тяло на манекенка предлагаше прелестите си само на неговите крадливи погледи, кожата й беше гладка като крем…
Тази представа го подсети за една друга манекенка, най-добрата приятелка на Аликс. Тя беше още по-прочута, за нея се носеха истински легенди. Които не струваха пукнат грош в момента, в който Кроукър влезе в апартамента и видя върху леглото прекрасното й голо тяло с тънка златна верижка през кръста. Защото Анжела Дидион беше прекрасна, но мъртва.
В онзи момент вече не беше царицата на красотата, не беше сексуалната мечта на хиляди американски мъжкари. Беше просто едно мъртво младо момиче, трогателно в своята безпомощност. И именно в тази си роля то развълнува Кроукър така, както нищо в живота не бе го вълнувало.
Помнеше отлично този момент. Помнеше как му се прииска да размаха магическа пръчица и да я възкреси. Не за себе си, а за самата нея. Смъртта я беше превърнала в обикновено човешко същество, следователно в нещо далеч по-значително от момичето, чието тяло красеше кориците на „Вог“ и „Космополитън“ и в чиято плоска двуизмерност нямаше нищо жизнено.