Излязоха рамо до рамо през отворената фузума и се насочиха към градината. Във въздуха жужаха пчели, които делово кацаха по разцъфналите божури. Сивият дъждосвирец отдавна беше изчезнал от убежището си край сухия дънер. Слънцето надничаше иззад разпокъсаните облаци, оцветявайки ги в розово и сребристо.
— Преди известно време там са били убити един сенсей и един от учениците — продължи. Сато. — А сега моята свръзка (името й в, риуто е Феникс) съобщи, че вчера е бил убит още един ученик. По всичко личи, че в школата действат чужди агенти.
— В „Теншин Шоден Катори“? — учуди се искрено Никълъс. — Сигурен ли си?
Сато кимна.
— Феникс не се обади от Мошино. Заминал е далеч на север, в Хокайдо. — Лицето на Сато стана мрачно. — Страхувам се, че решителната битка с руснаците започва, Линеър-сан. Ти беше напълно прав за тяхната намеса. На Феникс му трябваше известно време да прецени положението си. Смъртта на техния духовен лидер, йонина… По една случайност носеше името на Масашиги Кусуноки — героя, за когото говорихме преди време. Може би си го познавал.
— Изминаха много години от последното ми посещение в „Теншин Шоден Катори“ — отвърна Никълъс.
Сато му хвърли един странен поглед, после сви рамене.
— Смъртта му е била съвсем неочаквана и за известно време там е настанал пълен хаос. Феникс е бил принуден да употреби цялото си умение, за да въведе ред. Но по всичко личи, че съветските агенти продължават да действат.
Широките му рамене се приведоха сякаш под огромна тежест.
— „Тенчи“ не трябва да бъде разкрит, Никълъс-сан! Мисълта, че руснаците са на крачка от него, ме изпълва с ужас. Разкрият ли „Тенчи“, те ще имат възможност да ни унищожат!
— Какво е станало? — попита Никълъс. Гласът му звучеше по-спокойно от чувствата в гърдите му.
— Феникс е по петите на техния последен агент в риуто, който е успял да открие свръхсекретните планове на „Тенчи“ и да избяга на север. В момента се намира в Хокайдо. Феникс му е позволил да избяга, въпреки че е извършил убийството на още един от неговите ученици. Вярва, че агентът ще го отведе до местния резидент на руснаците. Не знам дали си представяш какви опасности крие този ход. Агентът трябва да бъде спрян, преди да е предал документите нагоре по веригата!
Виктор Проторов, помисли си Никълъс. Аз трябва да бъда редом с този Феникс при проникването в съветската мрежа. Така Сато ще си получи документите, а аз ще пипна Проторов.
— Къде точно се намира Феникс в момента?
— Досещам се какво мислиш — стрелна го е поглед Сато. — Но тръгнеш ли ти, идвам и аз!
— Изключено! — остро отвърна Никълъс. — От чисто тактическа гледна точка…
— Приятелю! — меко промълви Сато и вдигна ръка да го спре. — Тук станаха прекалено много убийства. Три човешки същества, които считах за свои приятели и прекрасни колеги в кобуна, изгубиха живота си заради мен. А това е прекалено тежко бреме за когото и да било.
— Докато ти беше в Щатите, ние погребахме всеки от тях със съответните почести. Случаят с госпожица Йошида беше най-лек, просто защото тя нямаше никакви роднини. Но Кагами-сан и Ишии-сан имат. Разбира се, те ще изпълнят желанието ми да не намесват полицията. Не искаме тук да се разхождат ченгета и да си пъхат носовете навсякъде!
— Всичко това обаче не ме удовлетворява. Не искам тези хора да лежат във временните си ложета. Искам да бъдат погребани в семейните си гробници в съответствие с японските традиции. Могат ли техните ками да почиват спокойно?
Никълъс си спомни следобеда, който бяха прекарали заедно с госпожица Йошида, видя я коленичила на хвърлей камък от гроба на неговите родители. Реши на всяка цена да присъства на окончателното й погребение, да запали ароматични пръчици над надгробния камък и да прошепне всички молитви, които биха успокоили безсмъртния й дух.
— Виждам накъде води всичко това и не мога да го допусна — твърдо изрече той. — Ще останеш тук, за да бъдеш на сигурно място!
Смехът на Сато прозвуча тъжно и кухо.
— Толкова бързо ли забрави, ву-шинг, приятелю?
— На Котен за това му се плаща! — упорито отвърна Никълъс. — Или мислиш, че не може да свърши тази работа?
— Това няма нищо общо с Котен или който и да било друг.
— Аз съм отговорен за твоята безопасност, Сато-сан. Ти го пожела и двамата се заклехме да изпълним това желание!
— Вярно е, Никълъс-сан — мрачно кимна Сато. — Ти се закле да ме закриляш, а аз — да преглътна сливането на нашите предприятия, без да създавам трудности. Но клетвите се простират дотук. Последен съдник на собствения си живот и собствената си смърт мога да бъда единствено аз. Трябва да приемеш това. Просто трябва!