Изведнъж почувства как нещо меко и топло се допира до лявото му бедро, почуква го настоятелно, после се оттегля за миг…
Той леко се приведе напред, имаше чувството, че е щъркел, който търси храната си в устието на малка рекичка. Разперените му пръсти напипаха нещо меко, наподобяващо снопче водорасли. Любопитството му се събуди и той го подръпна. Беше тежко, много тежко.
Над главите им заплющя дъждът. По небето препускаха тежки облаци. Бяха толкова ниско, че долната им част проблясваше на светлината на фенерите. Миг по-късно облаците се разкъсаха, сред тях надникна белият диск на луната, призрачните му лъчи осветиха онова, което ръката на Сато издърпваше, от димящата вода.
Дори с помощта на Никълъс японецът бе принуден да напрегне мускулите си до крайност, за да измъкне тежкия предмет, оплел се в краката му.
Най-сетне той бавно започна да се издига от дълбините. Никълъс рязко се дръпна, от устата му се изтръгна стон.
— О, Буда! — прошепна Сато. Ръцете му трепереха толкова силно, че от безформената маса, която издърпваше на повърхността, водните капчици започнаха да падат като от дъждовен облак. Първо се показа свирепо озъбената муцуна на татуирания върху рамото тигър, после мускулестият кръг с лапите на звяра. Водата леко плискаше, цветната татуировка сякаш живееше свой собствен живот. — Господи, Феникс, какво са направили с теб! — тихо простена Сато.
Безжизнените очи, покрити от млечнобялата маска на смъртта, бяха впити в лицето му, изражението на удавника продължаваше да бъде строго и решително, зъбите му бяха здраво стиснати.
Акико мислеше за обещанието, което беше дала на Сайго. Или, по-точно казано, на неговото ками.
Намести се върху футона и покри очите си с ръка. Червена светлина прорязваше мрака. „Гири“. Сякаш я стиснаха железни клещи. Не за пръв път й мина през главата, че би се чувствала много по-добре, ако не беше се родила японка. Колко ли свободни се чувстват американките или англичанките, лишени от възможността да възприемат бремето на „гири“. Защото Акико си даваше сметка, че не може да усеща „гири“, ако не е здраво обвързана от него. Но тя беше японка, във вените й течеше кръвта на самураите. Не, това положително не е кръвта на прочутия Офуда. Тя беше избрала това фамилно име по същите причини, по които Джъстин бе предпочела да се нарича Тобин вместо Томкин — просто за да прикрие миналото си.
Но наистина ли е мислела някога, че се нарича Акико Шимада? Никога не успя да научи фамилното име на майка си. Във Фуяжо са се използвали само псевдоними, които обикновено не са имали нищо общо с истинските имена на момичетата. Икан. Дали майка й се е родила с това име? Или пък го е получила едва в публичния дом, по каприза на онези, които са управлявали „Замъка, който не познава нощта“?
Пъхна длани между бедрата си и се сгуши в постелята. Все още чувстваше как плътта й потръпва от докосването на Никълъс. Вече никога няма да е същата. И, което беше още по-страшно, някак не й се искаше да бъде същата.
Ами клетвата? Желанието за отмъщение беше червената нишка в живота й, придаваше му смисъл дори когато от оптимизма й нямаше следа. Без него животът губеше смисъл, душата й се стопляше при представата за върховния миг. Онези, които я бяха изхвърлили от Фуяжо, отдавна бяха в гроба, изпратени там от безпощадната й ръка. Но те бяха старци и възмездието не беше истинско. Според нея бяха живели прекалено дълго, за да изпитват истинска мъка от прекратяването на земните си дни. Въпреки това беше стоварила възмездието върху главите им.
Животът трябва да има форма. Отмъщението е нейна съдба. Вероятно е била страхотно зла в предишния си живот, за да бъде кармата й в сегашния толкова неумолима.
Но тази мрачна хармония е заплашена от човека, който се нарича Никълъс Линеър. Тя усети това още в мига, в който го зърна — там, в увеселителното заведение „Ян-Ян“. Той стопи сърцето й за кратка секунда, въпреки че до този момент беше уверена в гранитната му неуязвимост. До този момеят си беше представяла, че то е бронирано срещу всякакви чувства.
Оказа се, че греши.
Докато плачеше в пустата и тиха къща на своя съпруг, Акико отправяше горещи молитви към Амида Буда. Заливаха я панически вълни при мисълта, че може да се влюби като всеки обикновен смъртен, предпочиташе боговете да вземат живота й. Защото през целия този живот беше вярвала, че е по-различна, че други са нейните цели.
Но сега болка пронизваше душата й при всяка мисъл за Никълъс Линеър, сърцето й смутено забързваше ритъма си. Беше се заклела да унищожи този мъж, който вече нито за миг не напускаше съзнанието й.