Замисли се. Искаше й се да забрави този страшен обет, да потъне в мир, да се остави на вълните на забравата.
После леко разтвори бедра и се взря в меката плът от вътрешната им страна. На всяко от тях потрепваше малък, бълващ огън дракон. Съвършени оцветени татуировки, създадени от ръката на истински майстор.
И отново разбра, че не може да има забрава, не може да има любов. Кийоки беше белязал не само плътта, но и душата й. Надежда за забрава не може да има.
Беше получила своята отсрочка. За миг сякаш бе попаднала в окото на ураган. И в този миг бе усетила сладостта на един друг, съвсем различен живот. — Сърцето и духът й бяха в плен на „гири“, това, което бе започнала, трябва да има своя логичен завършек.
Спомни си за Сайго, изправил се сред гористите склонове на Кюшю. Висок и красив, с позлатена от слънцето коса. Господи, как се промени животът й след срещата с него!
Стана и прекоси пустия дом. Изглеждаше мъртъв и безжизнен, дебелите снопове слънчева светлина се блъскаха в затворените прозорци в напразен опит да проникнат по-навътре. Но този дом бе дом на смъртта, в него няма място за животворните лъчи на слънцето.
Акико преминаваше от стая в стая, сякаш искаше за последен път да запечата в съзнанието си разположението на мебели и предмети. Докосваше всичко, някои неща леко разместваше. Така откри миниатюрния магнетофон, с помощта на който Котен подслушваше съпруга й.
Пренави лентата, натисна бутона за възпроизвеждане и чу всичко, което Феникс беше разказал на Сато.
Дъждът браздеше повърхността на минералния извор, плющеше върху раменете и главите им. Нито един от двамата не го усещаше.
В далечината мъждукаха фенерите на рибарските лодки, пороят се усилваше. Никълъс и Сато бавно изтеглиха трупа на Феникс от димящата вода.
— Амида! — прошепна Сато, покатери се на брега и потърси нещо, с което да прикрие голотата му. После отново се върна до проснатото тяло на нинджата и сложи парче плат върху оголените му срамни части. Лежеше с подвити в коленете крака и широко разперени ръце.
— Какъв срам — прошепна той и клекна до Никълъс — Не е достойно да намериш смъртта си по подобен начин.
— Той положително не би го избрал — кимна Никълъс и посочи с пръст. — Виж тук. — В тила на Феникс зееше дълбока дупка. — Това не е работа на самурай.
Сато сведе поглед към призрачно бялото тяло, шибано от немилостивите дъждовни струи.
— Вероятно е екзекутиран от КГБ — промълви несигурно той. — Един мой братовчед работеше преди време в „Кемпетай“3, от него знам, че куршум в тила е начинът, предпочитан от руснаците…
— Който и да го е сторил, трябва да е бил страхотно добър — отбеляза Никълъс. — Този човек е бил сенсей по нинджуцу.
Сато скри лице в дланите си.
— Имаше информация за нас, може би е проявил известна небрежност… Беше сигурен, че руснаците не знаят по коя следа върви.
— Положително е бил изненадан тук. Иначе едва ли би им се дал. В открит двубой никой не би могъл да го застреля от упор. Явно са го чакали в засада.
Сато вдигна глава, очите му бяха зачервени и изразяваха пълно объркване.
— Но как е станало?
Никълъс с нежелание отвърна на този въпрос.
— Само по един начин — в кейрецуто действа предател. Дори още по-близо до теб, вероятно някъде в твоя кобун…
— Глупости! — възрази Сато. — Абсолютно никой не знае къде отиваме. Феникс се обади у дома. Там беше само ти. И Акико…
— Забравяш Котен.
— Котен? — разшириха се очите на Сато. — О, Господи, не! — Замисли се за миг, после добави: — При последните няколко обаждания на Феникс той неизменно беше край мен… — Поклати глава. — Не, винаги вземах мерки да разговаряме насаме…
— Сигурен ли си, че не е имал възможност да подслушва?
— Всъщност не — отвърна Сато и стовари юмрук върху разтворената си длан. — Котен е сенсей в изкуството на най-древната японска борба — сумо. Феникс го познаваше и му имаше доверие. — Вдигна глава към небето и отчаяно простена: — Мухон-нин!
От проснатото в краката им тяло се издигаше пара, единственото все още живо нещо в него сякаш беше татуираният тигър.
— Той трябва да си плати! — скръцна със зъби Сато. — Знае къде щеше да ни отведе Феникс и аз възнамерявам да го изтръгна от него! Хайде, да вървим!
Заедно с последните думи той скочи и се затича в мрака, без Никълъс да успее да реагира. Рибарските фенери отвъд полегато спускащите се склонове на минералния извор бяха изчезнали и всичко наоколо тънеше в мрак. Фенерите край пътеката също бяха угаснали, подгизнали от обилната влага. Вятърът се усилваше.
— Сато-сан! — изкрещя Никълъс и се втурна по следите на своя приятел. Вятърът отнесе думите му, а и Сато едва ли би се вслушал в тях. Защото най-важното нещо в момента беше „Тенчи“ и нищо не можеше да го спре.