В Кюшю, където Сун Суинг изпрати Акико за следващата фаза от подготовката й, кипеше напрегната работа. Покачени на стари дървени стълби, селяните внимателно увиваха стъблата на плодните дръвчета с ленено платно, подготвяйки ги за тежка зима.
Беше необичайно рано за подобен вид дейност, но още в деня, в който лятото се стопи като дим под навъсеното небе, старите хора загрижено предрекоха тежка и продължителна зима.
Когато Акико пристигна, тази част от Кюшю бе потънала в студена мъгла, не се виждаха нито величествените върхове на планината Асо, нито високите комини на огромния промишлен комплекс, прострял се северозападно от града.
Намрази Кумамото още от първия миг. През средновековието градът вероятно е притежавал известен чар, но днес, в дните на бързото икономическо развитие на Япония, старите, покрити със сивкав прах сгради свидетелстваха единствено за безнадеждната му затънтеност.
Но Акико трябваше да бъде тук, трябваше да продължи подготовката си в риуто „Канака на нинджуцу.“ Неговият символ представляваше кръг с девет симетрично разположени диаманта, сред които беше изписан на канжи йероглифът „комузо“. Тя веднага разпозна неговото значение — „кужи кири“, или „Черното нинджуцу“.
Дори личният печат на Сун Суинг върху препоръчителното писмо не помогна особено за приемането й. Сенинът на риуто — болезнено слаб мъж с издължено лице, я прие, след като си беше опъвала нервите половин ден. После, въпреки потока от любезни извинения, тя не успя да открие в очите му дори онази елементарна искрица, с която човек отличава себеподобните си от по-низшите създания в природата. Коленичила срещу него върху голата тръстикова рогозка, тя бе обзета от странна и поне на първо време непонятна тъга. После, разбира се, това чувство престана да бъде загадка за нея. Просто защото си даде сметка, че й липсва Сун Суинг, липсва й неговият топъл и гостоприемен дом.
Но желанието, което я накара да напусне удобството и топлината, беше силно и всеобхватно. Тя съзнаваше, че е тук по волята на своята карма и това не подлежеше на съмнение. Трябва да й се подчини и толкоз.
А сенинът я възненавидя в мига, в който я зърна. Мълчаливо прокле своя бивш сенсей и препоръчителното му писмо. И дума не можеше да става да отпрати това момиче, макар че страшно много му се искаше да го стори.
Единствената му надежда беше, че подготовката в тази специална школа, а и самият живот между голите й стени ще се окажат непосилни за тази жена както във физическо, така и в емоционално отношение. Вътрешно потръпна, като си помисли за присъствието й тук, за неизбежното разхлабване на желязната дисциплина сред останалите ученици, което ще предизвика нейното „ва“.
Дори в момента усещаше странното влияние на женския й дух, което по болезнен начин се врязваше в душевното състояние на него и на всички останали в йерархията на школата. Състояние, постигнато с цената на тежък и продължителен труд.
Със злорада усмивка на лице и вик на тържество в душата си той я прикрепи към единствения възпитаник на школата, който стопроцентово щеше да направи непоносим живота й в Кумамото. После с каменно лице я изчака да стане и се поклони. Гледаше как новата ученичка напуска стаята и в душата му отново нахлу злорадството. Беше сигурен, че Сайго ще я унищожи.
Не в буквалния смисъл на думата, разбира се. Това би означавало да се изложи непоправимо пред Сун Суинг и не биваше да се допуска. Не, не! Познаваше добре своите възпитаници и беше убеден, че е направил правилен избор. В душата на Сайго се бе вселил страховит демон, ноктите му бяха впити толкова дълбоко в нея, че дори самият сенин се беше отказал да го прогони оттам.
„Обладаният от духове“ (така го наричаха помежду си инструкторите в риуто) беше единственият човек, който е в състояние да прогони тази женска. Тя сама ще има възможност да се убеди в това. Така ще бъде спасена честта на всички засегнати — Сун Суинг няма да може да обвини сенина в некоректност, а самата женска. Ще получи възможност да се завърне с достойнство там, където й е мястото — при церемонията по поднасяне на чай или може би — подреждането на цветя. В мига, в който Акико му се представи, Сайго разбра колко малко го цени сенинът. Какво унижение, помисли си мрачно той. Да водиш за ръчичка новопостъпил ученик е нещо нормално, но не и когато този ученик е от женски пол! Мълчаливо я гледаше, в душата му набираха сила, омраза и отвращение.
Акико също усети, че са я вкарали в клетката на тигър. Нейното „ва“ се сблъска с враждебното излъчване на Сайго и тя си даде сметка, че ако иска да оцелее тук, ще трябва да спечели първо него, а след това и останалите обитатели на риуто. Постепенно, бавно, един по един…