Никълъс напълно изгуби чувството си за реалност. Очите му виждаха само нея, очертанията на тялото й се губеха в белите изпарения. Пред него се надигна Юкио — едно безсмъртно ками, възкръснало за нов живот. А сетне и той посегна към сигурността на Нищото, търсейки отговор на незададен и неразгадаем въпрос. Сякаш в транс, той бавно се изправи от твърдата каменна скамейка и пристъпи към нея. Бореше се с неудържимото желание да изкаже на глас онези думи, които се врязаха в съзнанието му още в мига, в който тя отдръпна ветрилото от лицето си. Бяха думи, които мечтаеше да изрече на глас, думи, които положително биха го освободили от огромното вътрешно напрежение, но едновременно е това биха го направили напълно беззащитен пред нея.
Какво да стори? Ето моментът настъпи. В японското общество човек твърде рядко може да остане насаме със съпругата на друг. И този момент едва ли би настъпил, ако самата Акико не го бе пожелала. Какво иска от него? Юкио ли е тя? Не иска ли да чуе името си от неговата уста? И ако иска това, защо го измъчва така? Въпросите се блъскаха в обърканото му съзнание, градяха най-различни догадки, спираха пред непреодолими стени. В момента му се струваше, че целият му живот е една огромна загадка, една редица от съвсем логично построени, събития, която той отказва да признае.
— Коя си ти? — дрезгаво попита той. — Искам да зная това!
— А ти за коя ме вземаш? — очите й се впиха в неговите. В тях нямаше кокетство, нямаше и обичайната женска игривост. По-скоро изразяваха дълбоко, но добре прикрито отчаяние, което той не можеше да разгадае.
— Не зная.
Разстоянието между двамата неусетно се стопяваше, макар никой от тях да не помръдваше.
— Кажи ми — прошепна тя. — Кажи ми!
Чувстваше дъха й, долавяше аромата на пламналото й тяло под тънкото копринено кимоно. Клепачите й бяха полуспуснати, устните — леко разтворени. Сякаш някакво неудържимо чувство набираше сила в напрегнатата до крайност душа.
— Юкио…
Името й се изтръгна от сърцето му с тътена на улучил целта снаряд. Беше странно и напълно ирационално да спомене това име, да я приеме за своята единствена любов… Но въпреки това устните му продължаваха да шептят:
— Юкио, Юкио…
Видя как клепачите й потрепнаха и плътно се затворила, усети как горната част на тялото й се притиска към него, главата й се отмята назад и нежната извивка на шията й се слива с онази вечно жива представа, която паметта му бе съхранила толкова години…
Гърдите му горяха, ръцете му неволно се протегнаха напред. Не знаеше дали за да я прегърне, или просто да я задържи на крака. Всичките му органи се бяха превърнали в течност и вече завираха. В главата му гореше дива треска, задръжките изчезнаха. Устните му покриха нейните, тялото му потръпна от екстаз при стрелването на пъргавото й езиче.
За пръв път през живота си Акико се почувства гола сред вселената. Този пламък не беше запален от нещо, свързано с тежката и продължителна подготовка, която отне годините на младостта й. Не, той беше нещо ново и съвсем непознато.
Беше толкова замаяна, че с благодарност се отпусна в силната му прегръдка. Дъхът й спря, когато чу името си от неговата уста. Защото това наистина беше нейното име! Но как е възможно?! Ох, колко е сладка целувката му! Как копнее за него! Бедрата й омекнаха, вече не бяха в състояние да издържат тежестта на тялото й. Екстазът от докосването му можеше да се сравни единствено с опиянението на божествен оргазъм.
Какво става с мен, безпомощно се попита тя. Малка и тъмна частица от съзнанието й настойчиво пищеше: отдръпни се, веднага се отдръпни! Каква е тази странна сила, която окупира така пълновластно нейния разум? Какво обърна с главата надолу всичките й кроежи за жестоко отмъщение? Какво я кара да изпитва подобни чувства към най-омразния си враг? И защо го беше излъгала? Тя не е Юкио, тя е Акико!
После, подчинил се на могъщото му „ва“, отговорът на всички тези въпроси експлодира в съзнанието й със силата на ослепителна заря. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите, но тялото й продължаваше да се притиска към него.
Тя е нищо като Акико. Беше се появила от нищото и нищото е нейното бъдеще. Но като Юкио е личност, като Юкио не е нищожество, не е незначителна прашинка във вселената, както твърдеше Кийоки в своите проповеди.
От мига, в който бе напуснала любовта и грижите на Сун Сиунг, тя се чувстваше „доши гатай“ — „човек, забравил всяка надежда за спасение“. И как би могла да се чувства иначе без опората на близка, сродна душа?
А сега, при осезателното присъствие на Никълъс Линеър, жената с име Юкио изведнъж се изпълни със съдържание, превърна се в човек от плът и кръв. Тя престана да бъде идея и мисъл, престана да бъде средство към безвъзвратния край, изгуби сухите си двуизмерни очертания. Тя оживя.