Китаецът бавно постави в средата на масата една старомодна автоматична писалка. Нанги би трябвало доста да се протегне, за да я достигне.
— На първо време не възнамеряваме да променяме нищо в стратегията на компанията — обади се Лю. — В това отношение можете да бъдете абсолютно спокоен.
— Аз пък си мисля за онези трийсет и пет милиона долара — рече Нанги. — Те трябва да бъдат получени утре в осем сутринта.
Лю невъзмутимо кимна с глава.
— Ако изпратите господин Су или всеки друг служител от централното хранилище на „Азиатска банка“, те ще бъдат в състояние да получат сумата в точно уговорения срок.
О, да, благодарение на скъпия другар Чин вие знаете всичко за нашите хранилища, помисли Си Нанги.
— Това е добре — каза на глас той.
После, без да обръща внимание на писалката върху масата, бавно извади своята от джоба си и още по-бавно положи подписа си под двата комплекта документи. Лю взе писалката от масата и направи същото, после бутна към Нанги едното копие.
— Още малко чай? — попита той, а очите му тържествуващо проблясваха.
Нанги отказа и започна да прегъва документа. Хартията му се стори мазна и нечиста. Канеше се да стане, когато забеляза жеста на Лю. Китаецът бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади яркочервен плик и безмълвно му го подаде.
Нанги въпросително го изгледа.
— Ние, китайците, имаме един обичай — поясни Лю. — Сумата в този плик представлява заплащане на трансфера на собствеността на властта, ако щете… По този начин никой не се чувства унизен, никой не остава с усещането, че дава, без да получи…
Нанги любезно склони глава. Гледани отстрани, двамата положително приличаха на приятели, които си разменят комплименти върху някоя градинска пейка. Но вътрешно кипеше, сърцето му бясно ускори ритъма си. С нищо не показа какви чувства го вълнуват в момента. За Лю и онези, които тайно го наблюдаваха, той си остана просто един умен бизнесмен, осъзнал навреме, че е на ръба на пропастта.
Пъхна плика до документа, който вече тежеше в лявата част на гърдите му като тежка скала, отдръпна се от масата и се изправи. Взе бастуна си и с твърда стъпка напусна търговската компания „Сун Ва“.
Влезе в колата и нареди на шофьора да го откара обратно в хотела. Поръчаната вечеря имаше вкус на пепел и засядаше на гърлото му. Сякаш дъвчеше самия противен договор, подписан под диктовката на Лю и неговите проклети господари. Стоически опразни чинията си, после изведнъж разбра, че не помни дори какво си беше поръчал. Но това нямаше никакво значение.
Съблече се и се отпусна в леглото. Загледа се в тавана и в душата му нахлуха спомените. Потъна в „канрьодо“, както винаги. Боецът винаги си остава боец. Невъзможно е да окачиш катаната си на стената, въздъхна вътрешно той. Дори когато това, както в неговия случай, е един чисто фигуративен жест.
Сред облаците на помътеното му съзнание изплува образът на Макита, неговия „семпай“. Това често се случваше. Той беше предпочел сепукуто пред унижението. Беше помолил Нанги да бъде негов секундант. Нанги беше човекът, отсякъл с широк замах главата на своя любим наставник, прекратявайки по този начин ужасните му болки от разсечения на кръст корем.
Въпреки че това беше единственото достойно нещо, което Нанги можеше да стори, изпълнявайки последното желание на своя „семпай“, той беше потресен, очите му ужасено гледаха окървавеното оръжие и главата на своя втори баща, търкулнала се върху рогозката. После го втресе, кожата му пламна, устата му пресъхна.
Христос едва ли би одобрил една такава постъпка, беше си помислил той. После хукна като бесен към църквата, влезе в тясната кутийка за изповядване и избълва всичко с прекъсващ от вълнение глас. Не почувствува очакваното облекчение и се отпусна на колене пред образа на разпнатия Христос. В продължение на цели шест часа се молеше за прошката му, там го намери и Сато.
— Не бива да се самообвиняваш, приятелю — меко му каза той. — Ти си сторил това, което е длъжен да стори всеки самурай. Останал си при своя най-добър приятел в мига, в който той е имал нужда от теб. Какво повече можеш да искаш? Това е било „гири“.
Очите на Нанги продължаваха да излъчват болка и самообвинение.
— Постъпката ми не беше християнска, Сато-сан — промълви измъчено той.
Сато не отвърна, а просто го повдигна и го изведе от църквата.
Мислите за Макита неизбежно го отведоха до спомена за „мабики“ — продължилия десетилетия процес на съграждане на информационна мрежа в МИТИ, изцяло в услуга на любимия „семпай“. Колко ли бяха хората, пострадали от този процес? Колко ли кариери бяха превърнати в пепел? Тези въпроси продължаваха да го измъчват, чувстваше се гузен и отговорен за постъпките си.