Выбрать главу

Това, което бяха инжектирали във вените му, трябва да е било изключително силно, тъй като все още чувстваше ефекта от него. Главата му беше необичайно замаяна, виеше му се свят, не беше сигурен, че може да се довери на сетивата си. Но логиката изискваше да направи светкавична оценка на ситуацията.

Кожени колани го стягаха отвсякъде — по пръстите, китките, бедрата, глезените, кръста… Висеше на няколко сантиметра от пода и в съзнанието му бавно изплува представата за дървеното скеле, което беше забелязал при влизането си в камерата.

Тревожеше го обаче Виктор Проторов, тъй като само той би могъл да прецени с какъв човек си има работа. Единствен той сред всички руснаци беше усетил, че Никълъс има възможност да се предпази от действието на упойващия газ. И му беше поставил великолепен капан, отвличайки вниманието му с Котен — една действително съвсем непосредствена заплаха. По този начин Никълъс пропусна да отбележи липсата на Русилов — младият офицер, който бе провел операцията край минералния извор. Който съвсем не отсъстваше, разбира се, а просто бе заел удобна позиция зад гърба му. Времето му беше толкова малко, че не успя да пусне в действие дори „харагей“. Факторът стрес го беше погълнал изцяло. Май вече съм стар за всичко това, помисли с горчивина Никълъс. Би трябвало да усети присъствието на Русилов. Беше подценил руснаците и в частност Проторов. За което сега трябва да си плати.

Очите му се отвориха.

— Аха — приятелски се усмихна Проторов. — Добра ли беше почивката?

Откъде знае толкова неща за мен, попита се Никълъс, докато напразно се опитваше да размърда пръстите си. Превръзките обаче бяха стегнати здраво. Много интересно, помисли си Никълъс. Всичко това е било приготвено предварително точно за мен. Едва ли биха си правили толкова труд за някой обикновен пленник.

Този път знаеше точния брой на хората в камерата — двама между него и Проторов, Русилов и доктора край вратата. Усещаше и точното им разположение. Русилов стоеше зад и малко вдясно от шефа на дирекцията, а докторът бе близо до лявото рамо на Никълъс. На стола до него чакаше готова спринцовка.

Проторов очевидно не очакваше отговор на въпроса си. Ръцете му бавно развиха рулото компютърни разпечатки, хартията се повлече по пода. После тикна една страница пред лицето на Никълъс. Очите на американеца се напрегнаха, мозъкът му направи опит да се концентрира. Стори му се, че беше виждал подобни разпечатки по страниците на „Сайънтифик Америкън“ или на „Смитсониън“… В публикации, които се отнасяха до различни сателитни програми на НАСА.

— Познат ли ви е този район, господин Линеър? — Проторов продължаваше да говори само на руски. — Би трябвало да ви е познат. Обхваща северната част на Хоншу, целия остров Хокайдо, включително проливите Немуро, както и южната част на Курилските острови.

Очите му не се отделяха от лицето на Никълъс, пръстът му се заби в една от червените маркировки:

— Тук, в морето, е мястото, където се срещат два коренно различни тектонични пласта. А тук и ето тук — на самия Хоншу, през следващата седмица ще станат силни земетресения. Като казвам силни, имам предвид трусове с магнитуд над седма степен по скалата на Рихтер. А тук, северозападно от Токио, вече бе усетен един първоначален трус.

Проторов щракна с пръсти и Русилов, подобно на асистента на някакъв фокусник, светкавично смени разпечатката. На новия лист хартия беше изобразен същият район, но вече в мащаб, който очертаваше подробната топография на строго ограничен периметър.

— Това е още едно горещо петно — продължи лекцията си Проторов. — Геологическите проби показват, че точно там никога не е имало предпоставки за земетръсна дейност, така че причините за неговото съществуване не могат да бъдат естествени.

Хартията прошумоля като разгневено насекомо.

— Какво мислите за всичко това, господин Линеър?

— По дяволите, изобщо не мога да разбера какво ми навирате под носа!

Езикът на Проторов влезе в съприкосновение с небцето, в камерата се разнесе остро изщракване.

— Ей сега ще ви стане ясно.

В годините на възмъжаването си Никълъс беше влизал в контакт с доста японски монахини от католически манастири и гледката винаги му се беше струвала нелепа. Японският дух се бе превърнал в синоним на сливането с природата и космическите сили. Винаги беше смятал, че християнската религия проповядва един божествен ред, който е измислен от самите хора, макар проповедниците да твърдяха обратното. Цялата история на Римокатолическата църква представлява кърваво знаме, развяващо се над идеята за световно господство.