Миг по-късно Нанги и Непредвидимият Чу бавно заотстъпваха към вратата. Когато се спуснаха в мазето, видяха, че двамата млади бандити продължават да играят и нищо друго не ги интересува.
Горе, сред боклуците на тясната алея, Нанги спря и избърса лицето си с носна кърпичка.
— Тя е само пионка — промърмори той. — Играта се води от самия Лю! Той тича по двата тротоара едновременно! Господи, нима не си дава сметка, че ще бъде ликвидиран?
— Досега се е опазил — ухили се насреща му Непредвидимият Чу. — Той е много умен и много опасен тип!
Нанги с усилие сдържаше тържеството, което набираше сили в душата му. Защото си даваше сметка, че подобни, чувства често водят до прибързани решения.
Течението се обръща, вече беше сигурен в това. Умът му бясно препускаше. Трябваше да бъде абсолютно сигурен и за да постигне това, се нуждаеше от помощ.
— Как можем да бъдем сигурни, че Сочната Пиен не подхвърля комунистическа дезинформация? — извърна се към Непредвидимия Чу той.
— Няма стопроцентова гаранция — отвърна младият китаец. — Нямам особено сигурни източници на информация в средите на комунистите, същото важи и за Третия братовчед Ток. — По лицето му отново се изписа широка усмивка и Нанги неволно се запита какво го прави толкова щастлив. Скоро щеше да разбере това.
— В този случай обаче няма да имаме нужда от независимо потвърждение — продължи младежът. — Защото дяволският чужденец, който беше набучил на кола си нашата приятелка Сочната Пиен, е самият Чарлс Пърси Редмън. Няма човек в Хонконг, да не говорим за Сочната Пиен, който би си позволил да подхвърли изфабрикувана информация на този човек. Той е толкова всемогъщ и разполага с такава мрежа от информатори, че Сочната Пиен едва ли ще види слънцето днес, ако се е опитала да го подхлъзне.
Нанги пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото си и докосна гланцираната повърхност на червения плик, който му бе връчил Лю. Едва сега позволи на триумфа да закипи във вените му.
— Какво? Как така не можеш да го прочетеш?
— Не мога, Проторов-сан — отвърна Котен.
— Но нали е на японски? — Проторов така и не си беше направил труда да се заеме с трудния японски език, но въпреки това не прощаваше незнанието му от страна на подчинените си.
— На японски е и едновременно с това не е…
— Не ти плащам да ми задаваш гатанки!
— Свърших това, което ми беше заповядано — отвърна огромният борец. — Проникнах в кобуна на Сато, помогнах на вашия лейтенант Русилов край минералния извор. Вината за това, че изгубихте и последния си агент, не е моя. Аз изпълних своя дълг и толкоз.
— Твой дълг е това, което аз реша! — изръмжа Проторов. — Ти трябва да ми прочетеш документите от „Теншин Шоден Катори“. От това зависи животът ти!
— Значи ще умра, Проторов-сан. Не мога да преведа тези документи. Вярно е, че при тях са използвани онези китайски йероглифи, които лежат в основата на родния ми език, но едновременно с това те се използват и при „канжи“. А това означава безкрайно разнообразие в смисловите им значения и почти сигурна погрешна интерпретация. — Месестата му лапа се насочи напред: — За мен това спокойно може да бъде и арабско писмо. Няма никакво съмнение, че всичко е зашифровано със специалния код на риуто. Ако ми бяхте позволили да ръководя операцията край минералния извор според своите виждания, сега вашият агент щеше да е жив, а не на два метра под земята! Само той би могъл да дешифрира всичко това, но… — Раменете на гиганта безпомощно се повдигнаха.
Проторов стовари юмрук върху масата, после сграбчи ядно купчината хартия. Това не може да бъде вярно! Тайната на „Тенчи“ е буквално в ръцете му, това е плодът на най-сложната и най-продължителна операция в живота му, мечът за съживяване на руската армия и онези склеротици в ГРУ. И той не може да я прочете! Невероятно!
За миг имаше чувството, че ще полудее. Пое си дълбоко дъх, опитвайки се да успокои пулса си. Едно, две, три… Ето, така… Сега започвай да мислиш!
— Линеър е нинджа — тихо се обади Котен. — Получил е подготовката си именно в „Теншин Шоден Катори“ и вероятно ще може… — Гласът му заглъхна в очакване.
Надеждата проблесна като светкавица в главата на Проторов. Сега цялата му надежда е Линеър! Живял е в това риу преди много години, но японските традиции трудно се променят. Проторов си даваше сметка, че има голям шанс кодът да си е все още същият. Погледнато отстрани, това си беше чиста фантазия, но срещу него действаше с цялата си острота и факторът време. Мироненко свиква генералите, само след шест дни той трябва да се изправи пред тях и да им представи план за действие. Или ще им поднесе „Тенчи“ на тепсия, или никога няма да ги има на своя страна. Това е единственият шанс както за него, така и за цялото КГБ. Онези неандерталци от ГРУ никога няма да му предоставят втори!