Дум-дам, дум-дам, дум!
— Ис хьогай… — промърмори Никълъс, разпънат и потен, здраво прикован за дървеното скеле на Проторов.
— Какво, по дяволите, беше това? — поиска да разбере Проторов. — Котен?
— „За цял живот“ — мрачно преведе борецът. — Струва ми се, че това е име на самурайска катана… — Нямаше настроение, защото цялата работа му се струваше губене на време. Искаше му се да го оставят насаме с Никълъс Линеър, дори само за пет минути. — Макар да не разбирам какво общо със самурайското оръжие може да има един нинджа.
— За неговата сабя ли става въпрос? — попита Проторов, не пропускащ нито една подробност. — Русилов, конфискувахте ли нещо подобно от него?
— Не, сър.
— А видяхте ли катаната?
— Не, сър.
Проторов отново насочи вниманието си към клиента.
— Къде е вашата катана, Никълъс? — попита със съвсем различен тон той. — Къде е „Ис хьогай“?
Дум-дам, Дум-дам…
Лъчът отказваше да напусне зениците му, остря нокти се впиваха в мозъка му.
— Ми… Минералният извор…
— Това не е хубаво — обади се Котен. — Самурайската сабя е като подписа на своя собственик. Не трябва да позволим на никого да я открие и да започне да задава въпроси.
Проторов изрази съгласието си е кратко кимване на глава.
— Иди да я донесеш, Котен — нареди той.
— Има опасност да я докопа — мрачно го предупреди борецът.
— Това ще бъде без значение — отвърна Проторов, преценявайки внимателно възможностите. — Я кажи, той левак ли е или десняк?
— Котен се приближи до Никълъс и внимателно разгледа мазол сетите му длани.
— Бих казал, че е десняк — обяви заключението си той.
— Тогава счупи първите три пръста на дясната му ръка.
Котен се подчини с нескрито удоволствие. Нежно и почти влюбено той протегна ръка и хвана показалеца на Никълъс. Освободи го от превръзката и рязко го завъртя встрани. Никълъс простена и тялото му се разтърси от болка. Пот изби по лицето му, ситните капчици се затъркаляха надолу — сякаш бе плувец, току-що напуснал басейна.
Котен повтори още два пъти тази операция, още два пъти Никълъс изстена и тялото му се сгърчи от болка. Целият беше мокър, главата му безсилно се люшна, брадичката му опря в гърдите, които бурно се повдигаха и отпущаха. Докторът пристъпи напред да провери пулса и кръвното му налягане.
— Сега тръгвай да изпълниш заповедта — рече Проторов и хвърли кос поглед към Котен. — Така ще ни спестиш доста неприятности, а единственото, което той ще може да направи, е да гледа с копнеж своето оръжие.
Котен излезе, а Проторов извади снопчето документи, което агентът му беше отмъкнал от риуто „Теншин Шоден Катори“. Очите му се спряха върху десницата на Никълъс, увиснала на превръзките на двата пръста и китката. Счупените пръсти се бяха подули като кренвирши, месото им бързо потъмняваше.
— Как ще му се отрази болката? — обърна се към доктора той.
— Би трябвало да го посъбуди.
— А ще пречи ли на умствената му дейност?
— Едва ли. Всъщност не. Особено за човек като него.
Проторов кимна, протегна ръка, и сграбчи мократа коса на пленника. Дръпна рязко нагоре и стовари няколко силни плесника върху лицето му. Клепачите потрепнаха и леко се разтвориха. Миг по-късно пред замаяните очи на Никълъс се появи първата страница на секретния документ.
— Концентрирайте се, господин Линеър — меко и почти приятелски каза руснакът. — Предлагам ви нещо за четене, което положително ще харесате…
Никълъс се намръщи. Някъде дълбоко в тялото му дремеше страхотна болка, отровните й вълни заплашваха да го залеят всеки миг. Имаше чувството, че е далеч, много далеч… Просто част от кошмарен сън.
Стори му се, че е важно да се концентрира и той се опита да го направи. Имаше чувството, че тялото му плува в лепкава течност, не, по-скоро в нещо като газ… Нямаше представа как съумява да диша в него, тъй като си даваше сметка, че изобщо не може да се промъкне. Размаха ръце за последен път и се отпусна неподвижно. Или по-скоро си представи как размахва ръце…
Черно, бяло, бягащи сенки… Изскача на повърхността, но само миг по-късно отново потъва в лепкавата течност…
— Концентрирайте се! — Заповедта идваше от ослепителната светлина, насочена направо в мозъка му.
Ще опитам, рече си той. Очите му бавно започнаха да се фокусират. Пред тях се люшнаха дълги редици йероглифи. Приличаха на рибни пасажи, на горски храсталаци, на огнени езици, на яростни дъждовни струи… Порои. Порой от букви.
Не, не бяха букви. Бяха йероглифи.