Започна да чете. И в същата секунда се озова лице в лице с това, което бе търсил толкова дълго. „Тенчи“!
Преди три години корабът „Харе Мару“ изчезна по време на силен ураган… Загинаха над петдесет души, както моряци, така и цивилни… Това беше най-голямата морска катастрофа през последните двайсет и пет години… Подводните спасителни операции започнаха веднага след стихването на бурята. Търсеше се предимно в района, откъдето бе засечен последният сигнал за бедствие. Проливите Немуро…
Волята на Никълъс се върна, тъпата болка потъна дълбоко в съзнанието му, сякаш запечатана с желязна врата. Същата врата го отдели и от ослепителния лъч, който продължаваше своето монотонно дум-дам, дум-дам…
Спокойствие! Излезе от състоянието „гецумей но мичи“, което тъй и тъй не успяваше да му предостави необходимата закрила. Започна да вцепенява нервите си. Процес, който обикновено стартира от върховете на пръстите. По неизвестна причина не можеше да усети няколко от тях. Ярка луна започна да изгрява в съзнанието му, облаците се разпръснаха и изчезнаха, ослепителният диск се залюшка в безкраен, приспивен ритъм.
После започна да се концентрира, волята му с труд преодоляваше въздействието на огромното количество химикали, с които беше натъпкано тялото му. Прибягна до една особена техника, малко известна дори сред най-опитните нинджи. Казваше се „огава но жуцу“ и беше насочена към разграждането на отровите в организма. А след това се зае точно с това, което Проторов искаше — да разгадае тайната на „Тенчи“.
Ясно забеляза, че текстът беше кодиран с шифъра на „Теншин Шоден Катори“. Също така ясно отчете, че след като врагът го тика в лицето му, никой друг не е в състояние да го дешифрира. Смъртта му би означавала край на всичко, Проторов няма да разполага с никаква информация.
Значи ще умре веднага след като разчете този документ, заключи Никълъс. Залови се с този процес, макар да съзнаваше това, макар да помнеше ясно какво беше му казал Сато — Япония най-сетне ще се освободи от зависимостта си от света, ще навлезе в зрялата възраст на пълното самозадоволяване.
На крачка от него Проторов все още не можеше да определи дали Никълъс чете, или очите му просто гледат хартията. Дали изобщо познава този шифър?
— Кажи ми какво пише тук! — повтаряше извън себе си той и размахваше четирите пожълтели странични пред лицето на Никълъс. — Кажи ми, кажи ми!
Но очите на Никълъс бавно се извръщаха с бялото нагоре, лицето му видимо побледня.
Докторът направи крачка напред и рязко извика:
— Достатъчно!
После опря стетоскопа до гърдите на пленника, пусна го и започна да прави усилен масаж на гърдите му.
— Предупредих ви! — изръмжа той. — Ще го изпуснем!
— Не! — изрева Проторов. — Трябва да го спасиш! Това е заповед!
От устата на доктора се откъсна горчив смях.
— За разлика от вас, скъпи другарю, аз добре зная, че не съм Бог! Не съм в състояние да възкресявам мъртъвци! — Ръцете му бавно се отпуснаха, очите му се вдигнаха към лицето на Проторов: — Не мога да поправям грешките ви, полковник!
— Събуди го, докторе! — изкрещя извън себе си Проторов. — Той не ми каза нищо! Нищичко!
— При тези неврофармакологични субстанции винаги съществува риск, а балансирането им е толкова де… — Докторът политна назад от тежкия плесник на Проторов, облиза кръвта от цапнатата си устна и просъска: — Ще си платиш за това, полковник! Ще докладвам където трябва!
— Ти го уби! — изръмжа Проторов и ръцете му неудържимо се разтърсиха от безсилна ярост. Всичко отиде по дяволите — „Тенчи“, срещата на високо равнище КГБ-ГРУ, великото пробуждане на нацията! — Русилов! Да се арестува! — изкрещя извън себе си той. — Пусни му един куршум в главата, ако създава трудности! — Грабна доктора за ризата и го блъсна с отвращение: — Това, което каза преди малко, беше последната ти безполезна заплаха!
Русилов сграбчи с ръката си доктора и го изведе навън. Другата му ръка легна върху разкопчания кобур.
Проторов гледаше след тях с побелели от ярост ечи и напразно се опитваше да се овладее. Целият трепереше. Как допусна да се случи това? Беше невероятно, кошмарно! Не, то просто не е истина!
Бавно се обърна към безжизненото тяло на Никълъс, душата му се изпълни със злоба и отвращение. Какъв провал! Някога, преди много години, беше стоварил юмрука си върху едно разпятие. Беше дървено, боядисано в бяло и златно, яркочервени капчици кръв се стичаха от раните по ръцете, глезените и челото на Христос.
То падна на пода и се счупи, а той го стри на прах с тока на излъскания си ботуш. Собственикът му беше потръпнал от агонизираща болка, заместена миг по-късно от мрачно примирение. Чувства, които Проторов тогава не можа да разбере.