Едва сега пред душата му се разкри цялата болка на разпъването. Имаше чувството, че се е събудил от дълбок кошмар и изведнъж вижда ампутирани краката си. Светът рязко се беше променил и никога вече нямаше да бъде предишният. Особеното състояние на пълнота и спокойствие, не само на тялото, но и на духа, си беше отишло безвъзвратно, а на негово място се надигаше безкрайната и мрачна буря на терзанията.
До днес нито за миг не се беше съмнявал в успешния край на своите начинания. Възвишени или не, те щяха да бъдат постигнати Той беше безмилостен и умен. В душата си притежаваше онези необикновени способности, които бяха позволили на великия Айнщайн да направи своите огромни по важност открития чрез логично осмисляне на най-обикновени и делнични явления. Ясно съзнаваше, че именно тези способности го приближават до съвършенството.
Но сега трябваше да се изправи лице в лице с мрачната действителност, да приеме горчивата истина, че всичко това не е било достатъчно. Няма да научи тайната на „Тенчи“, няма да я хвърли в лицето на генералите, няма да поведе Новата революция! Виктор Проторов никога няма да е велик, няма да заеме своето достойно място в историята. Тя дори няма да го забележи!
Отправил блеснал от омраза поглед в тялото на Никълъс Линеър, Проторов виждаше единствено собствения си провал. Виждаше колко малко му беше останало до окончателната победа и колко безнадеждно далеч от нея се беше озовал… Тази мисъл не можеше да понесе.
Обезумял от отчаяние и гняв, той се нахвърли върху хладната и неподвижна фигура, юмруците му я заблъскаха с такава ярост, че дори Русилов не посмя да се върне обратно в изпълнената с животински, ревове килия.
Но дори и това не му донесе облекчение. Трупът беше здраво завързан, беше труп на затворник. Проторов усети, че колкото повече го удря, толкова по-голямо става унижението му, толкова по-силна агонията.
Продължаващ да ръмжи като разгневен глиган, той несръчно се зае да развързва кожените ремъци, които придържаха тялото на Никълъс към дървеното скеле. Отначало пръстите и китките, после глезените. А когато разкопча и ремъка около кръста, тялото на жертвата се стовари отгоре му като чувал с цимент.
Проторов започна да го блъска и рита, за да се освободи, да се нахвърли отгоре му с нова сила и да го унищожи в един, поне според помътеното му съзнание, по-честен и по-справедлив „двубой“.
И какво би могъл да си помисли човек, изпаднал в състояние на сляпа ярост като него, когато трупът, обявен официално за бездиханен от опитен специалист по неврофармакология, изведнъж протегна ръце и го сграбчи за гърлото?
Европейците никога не са били в състояние да възприемат смъртта. Поради простия факт, че човек отказва да я приеме, отказва да я разглежда като един неразривно свързан с живота акт, отказва да признае пред себе си, че да отнемеш този живот съвсем не е толкова просто.
А всичко е далеч по-обикновено — организмът просто не иска да загине, той се вкопчва в живота със зъби и нокти, довеждайки физическата си опаковка до едно буквално свръхчовешко състояние, изпълва я с невероятна сила и издръжливост. В подобно състояние обикновени хора са повдигали и отмествали тежки автомобили, осъществявали са невероятни скокове, проявявали са напълно необясними от научна гледна точка способности.
Само по себе си човешкото тяло също обладава чудотворни качества. Понякога черепът е в състояние да отблъсне изстрелян от упор куршум, а тънкото ребро — забит с пълна сила нож.
Но на Изток, където по традиция смъртта не означава нищо, нещата стоят доста по-различно. Тя идва със скоростта на светкавица, тя лишава организма от всякакви възможности за реакция. Голяма част от древните бойни изкуства учат нападателя да се възползва от всяка слабост в тялото на противника.
Точно по този начин намери смъртта си Виктор Проторов. Никълъс Линеър се превърна в онзи меч на възмездието, за който толкова дълго бе мечтал К. Гордън Минк. Вероятно се досещаше по какъв начин се бяха възползвали от уменията му, но в този момент това нямаше за него абсолютно никакво значение.
Съзнанието му беше абсолютно празно, а духът му — чист като планинско езеро след пороен дъжд. Палецът на лявата му ръка потъна дълбоко в гърлото на Проторов, строши ключицата му като кибритена клечка и използва острите й краища, за да пререже всички жизнени артерии, които се издигаха от сърцето му като клони на кичесто дърво.
Нищо не можеше да го спре, всичко беше безкрайно лесно и просто, всичко приключи за онова кратко време, за което сърцето се свива и разпуска един-единствен път. Трийсет и пет години задълбочена подготовка го направиха възможно, към тях вероятно би трябвало да се прибавят и поне още хиляда — времето, през което се беше усъвършенствал и избистрил този невероятен начин на убиване.