Стояха един срещу друг и се гледаха в очите. Нямаха какво повече да си кажат, а и времето беше малко.
Непредвидимият Чу се поклони и тихо каза:
— До новата ни среща… Стари вуйчо…
Нанги затаи дъх. Току-що му бе оказана висока чест. Терминът „стари вуйчо“ се използва като особено рядка форма на обръщение от млад към по-възрастен човек, няма точен превод на нито един от европейските езици, но въпреки това е висш израз на уважение и почит.
— Дано те закрилят боговете! — прошепна развълнувано той. Имаше предвид неизброимите китайски божества, в които сам не вярваше, но които несъмнено играеха огромно значение в живота на Непредвидимия Чу. В съзнанието му нахлуха словата на безмълвна молитва: Благослови го, Господи! Благослови и двама ни!
Нанги откри, че Оушън парк, построен с дарения от Кралския жокейклуб на Хонконг, е оформен на две дискретни нива. На първото, разположено непосредствено зад високия портал, имаше разкошни градини, клоните на дърветата даваха подслон на стотици папагали с ярко оцветени пера, с които срещу пет долара всеки посетител можеше да си направи снимка благодарение на специалната фото служба. На върха на ниско хълмче беше изградено второто ниво, състоящо се предимно от богата градина с миниатюрни дръвчета бонзай. Сред нея бяха пръснати павилиони на „Еър Ню Гини“ и други авиокомпании, запълнени е редки представители на местната флора.
Зад павилионите се простираше езеро с лебеди и сложна каскада от водопадчета, а още по-нататък, в дъното, имаше открит стадион, Нанги обаче не стигна чак дотам. Казаха му да си купи билет за въжената линия, която стръмно се издигаше от „низините“ на Оушън парк и стигаше до въздушния терминал хиляда метра по-нагоре, кацнал върху ръба на скалист нос и издаден над водите на Южнокитайско море. Там имаше изкуствено издигнат атолов риф и друг, още по-голям стадион.
Движението се осъществяваше от четири различни въжени линии. Кабинките бяха изцяло остъклени, вътре се събираха по шест души. На Нанги му се струваше, че са окачени за стоманеното въже на прекалено тънка метална планка. Бяха го предупредили да се качи на най-лявата линия. Той застана на опашката и бавно започна да се приближава към мястото, от което кабинките поемаха своите пътници и тръгваха нагоре по стръмния планински склон.
Не се оглеждаше, тъй като си даваше сметка, че е наблюдаван. Въпреки това усещаше ясно присъствието на хората около себе си, сред които преобладаваха европейски и японски туристи. Млади китайчета възбудено разговаряха, очевидно доволни, че са в парка толкова късно през нощта. Или пък се обзалагат коя кабинка ще се откъсне от въжето и ще се сгромоляса в пропастта под краката им, цинично си помисли Нанги. Нямаше чувството, че някой му обръща специално внимание.
Кога ли ще бъде осъществен контактът, запита се той. Вече наближаваше кабинките, вероятно ще го извикат, след като стигне горе, на скалистия връх. Дали ще се вози заедно със семейството китайци, които бяха непосредствено след него?
Празната кабинка приближи, завъртя се и леко проскърца. Вратата се разтвори и униформеният служител му направи знак да се качва. Веднага забеляза, че човекът спря китайците подир него.
Вътрешността на кабинката беше толкова тясна, че той с труд успя да седне. В последния момент вътре скочи още един мъж, появил се изневиделица. Вратата се затвори и кабинката пое по пътя си.
Въжето леко се полюшваше, Нанги ясно виждаше какво го очаква напред. Високо над главата му се полюшваха малките, но обилно осветени кабинки. Приличаха на ярки стъклени топчета, нанизани на тъмен конец.
На ръба на бетонната площадка спряха за миг. Всичко изглеждаше здраво, солидно и безопасно, като разходка в оживен парк. После, с рязък тласък, от който спираше дъхът, кабинката се люшна във въздуха, разтърси се като от прилив на внезапна лудост и пое след останалите топчета на броеницата.
Нанги насочи вниманието си към своя спътник. Беше едър и здрав китаец на неопределена възраст, със сплескан нос и късо подстригана коса, под която проблясваше кожата на черепа му. Усетил внимателния му поглед, китаецът оголи два реда блестящи златни зъби. Не можеше да се разбере дали се усмихва, или прави гримаса.
— Добро утро, господин Нанги — рече той и леко се поклони. — Моето име е Ло Хван.
Нанги мълчаливо отвърна на поклона.
— Идвали ли сте друг път в Оушън парк?
— Никога. Но в Хонконг съм бил много пъти.
— Разбирам — рече Ло Хван, но от тона му пролича, че тази подробност изобщо не го интересува. Едрото му тяло се размърда върху тясната пластмасова скамейка — от тези, които поставят в чакалните на болниците. — Аз често идвам тук и никога не мога да се наситя на прекрасната гледка. А човек рядко може да й се наслади по това време на денонощието…