Гледката към простора на Южнокитайско море, прорязан тук-там от живописно очертаващи се островчета, които тъмнееха във водата като скали в зен-градина, беше наистина великолепна. Дълги, ярко осветени кораби пореха черната вода и приличаха на скъпоценни камъни в кадифеното си ложе. Хладната светлина на луната се отразяваше в океана и тон проблясваше с милиони светлини.
— Можете да се смятате за късметлия — добави Ло Хван и Нанги се запита дали има предвид гледката, или нещо друго.
Ръцете на китаеца се свиха в скута му, кабинката продължаваше бавното си изкачване над стръмния горист склон. Ако сега паднем, никой от нас няма да оцелее, помисли си кой знае защо Нанги.
— От източници, които са ми непознати и тайнствени, научавам, че предстои раздвижването на някаква информация — каза Ло Хван и очите му живо проблеснаха. — Доколкото си спомням, тя беше характеризирана като „жизненоважна информация“. Освен това ми бе подхвърлено, че тази информация се отнася до известни… хм… отношения на хора от Кантон и още по на север, които при известни обстоятелства биха могли да бъдат компрометирани.
— В общи линии всичко това е вярно — кимна Нанги.
— Ясно.
Нанги бръкна в джоба си и извади копие от договора, който бяха подписали с Лю. Внимателно го разгъна и го постави на празното място до себе си.
Ло Хван проследи движенията му, но не предприе нищо. Живите му черни очи бавно се върнаха върху лицето на Нанги, въпреки че според предварителните уговорки той би трябвало да извади екземпляра, притежаван от Лю. Погледът му беше тежък като речен камък.
Нанги извади жълтия плик и му го подаде. Китаецът счупи печата с такова внимание, сякаш съдържанието му беше отровно. После започна да вади лист подир лист и внимателно да го разглежда. Всъщност това не бяха листове, а шестнайсет на брой големи и изключително ясни снимки. Освен тях в плика имаше миниатюрен касетофон с копие от записа, направен в апартамента на Сочната Пиен, както и пълен превод на този запис, възлизащ на дванайсет машинописни страници.
Ло Хван си сложи чифт очила с тънки златни рамки и потъна в четене. В продължение на десетина минути забрави както прекрасната панорама наоколо, така и самия Нанги.
Когато приключи с разглеждането на доказателствата, кабинката им наближаваше „въздушния терминал“.
Двамата слязоха и тръгнаха по каменистия нос, далеч от тълпата туристи.
— Интересно — промълви Ло Хван, пъхнал компрометиращите материали под мишница като обикновена папка. — Но едва ли си струва исканата цена. — Сви рамене и добави: — Можем да прогоним Лю, когато пожелаем.
— Мисля, че няма да е толкова лесно — рече Нанги, насочил цялото си внимание да заобикаля острите камъни по пътечката. — Лю е враснал отдавна тук, всички го познават. Ако в този момент го отзовете, ще се разрази шумен скандал, който лично ще се погрижа да подготвя. И страната ви ще понесе доста срам, ще изгуби предимството си пред Англия, спечелено през последните две и половина години с цената на огромни усилия, но най-вече ще станете обект на презрение!
Лекият ветрец в лицата им носеше дъх на сол и фосфор. Светлините на далечните кораби изпращаха тайнствени съобщения до неизвестни получатели. Те са като Ло Хван и мен, мислеше си Нанги. Знаят къде отиват, но не могат да видят крайната точка на своето пътуване.
Ло Хван беше потънал в дълбок размисъл. Имаше чувството, че ако сега, в този миг, Лю се подхлъзне във ваната и си счупи врата, всички ще бъдат доволни. Ние ще запазим достойнството си, а аз ще разкарам тази умна японска маймуна, ще я пратя обратно на загубените й острови и ще я забравя! Същевременно, си даваше сметка, че това са фантазии и нищо подобно не може да стане.
Всичко, което каза Нанги, беше истина. Дразнеща и неприятна истина. Той не можеше да й обърне гръб, не можеше да се справи с Лю при наличието на информацията, с която разполагаше японецът. Достатъчна е само една дума пред губернатора и той несъмнено ще вдигне слушалката да се свърже с едно или друго министерство на британското правителство. А това Ло Хван и неговите покровители не можеха да допуснат.
После му дойде нова идея. Очите му продължаваха да наблюдават морето, с нищо не се издаваше. Започна да я оглежда от всички страни, сякаш се готвеше да купува скъпоценен камък. Всъщност си беше точно така. Не бързаше, макар да си даваше сметка за краткото време, с което разполагаше. Но не биваше да бърза, не биваше да губи достойнство в тази игра на нерви и интелект.