Дълбоко в съзнанието си Минк се идентифицираше с бог Вотан — героя от цикъла „Кръг“ на Рихард Вагнер. Едноок, горд, несъвършен. Но за сметка на това привлекателен и отмъстителен.
Никога не би му хрумнало да се заеме пряко с Проторов. И през ум не би му минало да вземе самолета за Япония, да открие врага си и да му пръсне главата с едрокалибрен куршум.
Не защото беше страхливец. Не се страхуваше от битки и тежки ситуации, от много години насам живееше сред тежко физическо и психическо напрежение. По-скоро не искаше да смесва личното отмъщение със задълженията си като шеф на „Червената централа“, не искаше да излага на допълнителна опасност своите подчинени, които и без това работеха с риск за живота си, не искаше да изневерява на дълга си към родината.
Всичко това беше истина, но Минк усещаше, че ще е по-добре да не се задълбава прекалено в другите, инстинктивните мотивации. Даваше си сметка, че доста се е поувлякъл в ролята си на бог Вотан, че подобен синдром е погубил много хора с неговото положение и власт. Защото Минк съзнаваше, че притежава онази огромна власт, която е придобил Вотан със своето копие, направено от Изпепеленото дърво. Копието, чрез което държи в подчинение всички живи същества, дори всемогъщия великан Фатнир; копието, което отнема човешкия живот дори и при най-леко докосване. Агентите на „Червената централа“ са копието на Минк, те са неговата неограничена власт.
Таня Владимова безспорно беше част от тях, но той я обичаше прекалено много, за да я прати в клетката на лъва. Странно, но я обичаше точно по начина, по който Вотан е обичал своята единствена дъщеря Брунхилда. Тя беше най-близкото му същество на света, пред нея градеше сложните си планове, с нейна помощ се оформяше тънката паяжина на агентурната му мрежа. Мисълта, че ще я изпрати на смърт в ръцете на противника, му беше непоносима. Затова предпочиташе да чака, да проявява онова безкрайно търпение, което е толкова характерно за японците. До този момент. Сега тя вероятно каца в Токио и поема ролята, която трябва да поеме — на негово тайно и смъртоносно оръжие.
Усетил, че някой стои на прага на кабинета му, той рязко вдигна глава. Единици бяха хората със свободен достъп до този сектор, още по-малко — онези, които можеха да стигнат до кабинета му без специален ескорт.
— Кажи, Тони — промълви той и изключи предишните си мисли с категоричността, с която се спира кранът на чешма. — Може би имаш нещо за мен?
Нещо в поведението на детето-чудо го накара да застане нащрек. Стана, разпери ръце и тихо добави:
— Заповядай, влез.
Тиърсън прекоси голия под и се настани в дървения стол срещу бюрото на Минк.
— Проникнах в последния вариант на „Алфа-3“ — кратко съобщи той, листът хартия в ръката му потрепваше като жив.
— Ще ми го покажеш ли, или предпочиташ да го използваш за ветрило? — Минк ясно видя как детето-чудо направи гримаса и сърцето му се сви. Протегна ръка и добави: — Я дай да видя!
Тиърсън му подаде листа с видимо нежелание, после сведе очи и кръстоса ръце. Чувстваше се празен и безполезен.
Очите на Минк бавно напуснаха лицето му и се фокусираха върху текста.
Най-ново проникване чрез Линеър, Никълъс. Статут аматьорски. Особеност: Изключително опасен. Обект: Тенчи, вашата смърт. Одобрено от тази служба. Следва досието на Линеър. Аз съм негова свръзка. Съобщете пристигане в Токио.
Вълк! Вълк в кошарата! Главата на Минк се завъртя. Не можеше да си представи, че Таня Владимова, неговата Таня, е двоен агент! Господи, нима е възможно това?!
Юмрукът му се стовари върху бюрото с такава сила, че Тони Тиърсън подскочи като ужилен.
— Махай се! — изръмжа Минк. — Да не съм те видял повече!
Детето-чудо скочи и тръгна към вратата. На два пъти му се беше случвало да изпита върху гърба си яростта на Минк и никак не му се искаше да изпада пак в подобно положение.
На крачка от вратата се закова на място от дрезгавия вик на Минк:
— Чакай!
Тони Тиърсън с нежелание се обърна да погледне началника си.
— Нещо не ми е съвсем ясно — изръмжа Минк. — Таня знаеше, че си се заел с шифрите „Алфа-3“, знаеше също, че ти си най-добрият в тази област! Защо тогава ще използва точно тях, да я вземат мътните?
— Според мен не е имала избор — сви рамене детето-чудо. — „Алфа-3“ все още са най-сигурните шифри, с които разполагат руснаците. — При думата „руснаци“ неволно потръпна, все още му бе трудно да възприеме кошмарната истина. — Тя знаеше, че съм постигнал само частичен успех. Спомням си, че съвсем наскоро разговаряхме по този въпрос. Тя дори ме попита докъде съм стигнал с разработката на последния вариант… — Главата му замислено се наклони: — Сега разбирам, че точно този шифър е имала предвид… Казах й, че никога не съм се сблъсквал с такъв кошмар, признах си честно, че може би ще се проваля… Но около дванайсет часа по-късно успях да проникна в първия кръг… Беше като гръм от ясно небе… Всичко останало беше вече въпрос на време и къртовски труд… Огромна част от него свършиха компютрите, разбира се…