— Имате посещение, сър — разнесе се в стаята ясният глас на администраторката при входа.
— Не приемам никого, ясно ли е?
— Да, сър. Но господинът отказва да си тръгне. Настоява да…
По дяволите, ядно изпъшка Минк.
— Няма ли си име този господин? — троснато попита той.
— Да, сър. Казва, че го познавате. Името му е Люис Кроукър, лейтенант-детектив от Градското полицейско управление в Ню Йорк.
Тялото му бе жестоко изранено от ударите на Проторов и Котен, трите пръста на дясната му ръка — счупена и подути. Болката не беше проблем — знаеше как да я държи под контрол.
С олюляване се насочи към бюрото на Проторов, включи машината за унищожаване на документи и пусна вътре четирите листа засекретени сведения. Информацията остана единствено в главата му. После се върна в близост до трупа. Дишаше дълбоко, очите му бавно огледаха подутите пръсти. Не можеше да ги остави в това състояние, трябваше да направи нещо.
В „Теншин Шоден Катори“ беше усвоил „копо“ — една от разновидностите на „нинджуцу“, бойна техника за трошене на кости. Част от наученото беше приложил при ликвидирането на Проторов, но сега, за себе си, трябваше да опита обратното й въздействие.
Зае се да опипва строшените пръсти с палеца и показалеца на здравата си ръка. Тялото му реагираше на точното място на счупването така, както ключалката на сейф прещраква при точно подбрана комбинация. Скоро беше в състояние да определи какъв е ъгълът на счупването на всеки един от ранените пръсти.
Всеки европеец би стиснал зъби и напрегнал мускули при мисълта за това, което го очаква. И съответно би усилил болката. Никълъс постъпи по обратния начин — отпусна напълно тялото и духа си, потъна дълбоко във вълните на „гецумей но мичи“ и остави тялото си да се лекува само.
Когато очите му се фокусираха отново, пръстите вече бяха наместени. Откъсна парче от ризата на Проторов и започна да го увива около всеки от тях. Няколко намотки от грубия плат бяха достатъчни, за да се образува нещо като предпазна шина. Затегна възлите със зъби, внимавайки да не прекъсне кръвообращението.
Едва след това се зае с оценката на положението, в което се намираше. А то не беше добро. Имаше късмет, че никой до този момент не беше влязъл да види Проторов, но това не можеше да продължава до безкрайност. Намираше се в сърцето на истинска крепост, в стая със само един изход и врата като на банков трезор. Очите му се вдигнаха нагоре. Поради специалното си предназначение камерата бе снабдена със сложна система за вентилация. Ако не бяха счупените пръсти и силната отпадналост, която се дължеше на наркотиците, той положително би могъл да достигне до някой от широките отвори под тавана и да се опита да се измъкне през него.
Нуждаеше се от помощ, но в радиус от стотици мили наоколо не можеше да разчита на никого. Следователно ще трябва сам да си намери съюзник.
Прибягвайки до възможностите на „ичи“, той нададе висок и повелителен вик, който удивително напомняше гласа на Проторов. Чул името си, лейтенант Русилов се появи на вратата и отгоре му се стовари тежкото тяло на началника му.
Реакцията му бе точно според очакванията на Никълъс. Ръцете му механично се вдигнаха да предпазят лицето, в следващия миг, разпознал трупа на Проторов, от устата му се изтръгна смаян вик. Комбинираното действие на тези фактори даде на Никълъс достатъчно време да осъществи замисъла си. Ръката му се стрелна към гърдите на руснака, онзи усети как сърцето му прескочи няколко такта и дишането му се затруднява. Сякаш бе напълнил дробовете си с отровен газ. Лицето му стана бяло като вар, студена пот покри челото и горната му устна.
Въпреки това главата му смаяно се вдигна, от устните му се изтръгна задавен вик:
— Невъзможно! Ти си мъртъв!
— Значи току-що доказахме, че съществува и задгробен живот! — прошепна в ухото му Никълъс.
Дрехите на Русилов бяха изцапани с кръв и той автоматично понечи да ги почисти.
Никълъс изви ръката му назад и светкавично го претърси за скрито оръжие. Откри остър нож, закрепен откъм вътрешната страна на лявото му бедро.
— А сега ще ме изведеш оттук! — просъска той.
— Невъзможно! — възкликна Русилов, после, усетил остра болка от затягането на хватката, с пъшкане добави: — Наистина е така! Оттатък има електронен скенер, в паметта му са заложени данните на всеки пленник, които се променят всяка седмица. Опитаме ли се да излезем, независимо дали пеш или с кола, и двамата ще бъдем овъглени!
— Сигурно има начин да се блокира действието му! — изръмжа Никълъс.
— Така е — кимна Русилов. — Но кодът беше известен единствено на Проторов. Никога не можеш да се измъкнеш оттук! Независимо дали си сам, или с мен!