Никълъс беше далеч от отчаянието. Отлично владееше изкуството на проникване в редиците на врага и беше убеден, че има начин за измъкване и от най-дяволските капани.
— Разкажи ми всичко за тази крепост, и то бързо! — заповяда той.
Русилов се подчини. Проторов избрал за своя база тази голяма сграда, която била плевник. Имала само два изхода, и двата напълно безполезни за Никълъс. Дървените стени били подсилени отвътре с каменни зидове, етажът, на който се намират в момента, бил построен допълнително.
— Можеш да вървиш само нагоре, приятел — гърлено се разсмя руснакът. — А после да скочиш от покрива долу, в храсталаците. Ако имаш късмет, може и да оцелееш и да ти се размине само с някой и друг, счупен крак!
Умът на Никълъс бясно препускаше, Русилов неволно бе очертал единствено възможния път за бягство.
— Тръгваме! — просъска той. — И никой не трябва да заподозре каквото и да било! Повишиш ли глас, ще умреш! Същото ще ти се случи при всяко по-рязко движение. Ясно ли е?
Лейтенантът кимна с глава.
В коридора не срещнаха никого. Двамата подчинени на Русилов бяха свалили в приземието арестувания лекар. Руснакът го поведе нагоре по стълбите. От двете им страни бяха струпани купчини бамбукови и алуминиеви пръти, дълги по около петнайсетина метра.
— За какво служат те? — спря се Никълъс.
— Наоколо е пълно е бамбукови горички — мрачно обясни Русилов. — Селяните ги слагат под навесите да се сушат. А алуминиевите служат за закрепването на самите навеси.
— Вземи два! — заповяда Никълъс. — Не от алуминиевите, а от бамбуковите.
Стигнаха покрива и Русилов започна да се съблича, подчинил се на кратката команда на Никълъс. Дрехите му покриха каменните плочи. Никълъс се възползва от ножа и преряза бамбуковите пръти на две. После стори същото с ризата и сакото на лейтенанта, лишавайки ги от ръкави. Сряза и панталоните, след което се зае да изнизва връзките на обувките му.
— Какво правиш? — любопитно го гледаше Русилов, свит гол в един от ъглите.
Никълъс не отвърна. Наряза на четири ивици дебелия кожен колан на руснака и ги удължи с връзките за обувки. После прибави към вече оформящото се спасително средство частите от облеклото. Работеше с концентрацията на любящ баща, заел се с първото хвърчило на синчето си.
На практика конструираше именно хвърчило. Нинджите го наричаха „хито ваши“ — „изкуствен орел“, и то силно наподобяваше делтапланер.
Приключил с работата, Никълъс бавно се насоча към коленичилия в ъгъла Русинов. Без униформа и пагони той изглеждаше някак смален. Подобно на повечето военни, лишени от отличителните си знаци, той сякаш беше престанал да съществува.
— Сбогом, Русилов — промълви Никълъс, наведе се и леко докосна „юка“ — един от деветте, жизненоважни центрове на човешкото тяло, известни като „кю-кон“. Този беше разположен малко под ушите. Русилов изпадна в несвяст, тялото му политна тежко назад.
После се привърза към летателния апарат. Югозападният вятър беше достатъчно силен, но поривите му бяха внезапни и трудно предвидими. Той мислено сви рамене. Карма. Умората го притискаше с оловна тежест, очите му лепнеха за сън. Скоро ще си почина, обеща си той. Но сега трябва да внимавам!
Стъпи на каменния парапет. Нощта беше безлунна, хронометърът на китката му липсваше. Все още не бяха настъпили предутринните часове със своите странни проблясъци, но той не беше сигурен колко време остава до тях.
Подготви направляващите въжета и зачака подходящ порив на вятъра. Той дойде под формата на две последователни резки подухвания, мускулите му се напрегнаха. Миг по-късно обаче вятърът стихна и тялото му застина в пълна неподвижност. Хайде, безмълвно се помоли той. Хайде, духай!
Косата му странно пропука, ясно усети как топлината залива израненото му тяло. Напрегна се, затвори очи и почувства прилива на енергия.
Когато тялото му сигнализира своята готовност, той напрегна мощните мускули на краката си и се отблъсна от парапета. Полетя в мрака, към неизвестното. За миг се завъртя около оста си и стремително започна да пада, после направляващите въжета влязоха в действие и той усети как вятърът го подема и издига на невидимите си криле.
Понесе се в нощта като огромен прилеп.
Акико засече Котен край минералния извор и внимателно го проследи. Беше дошъл с празни ръце, но на излизане от съблекалнята носеше продълговата кутия от полирано дърво. Сблъсквала се често с подобни предмети, Акико с лекота разбра, че това е калъф за оръжие. Съдейки по големината му, тя стигна до заключението, че това е дай-катана — най-дългата измежду самурайските саби.