А Минк седеше насреща му и беззвучно се смееше. Въпреки желанието си да се контролира Кроукър усети как кръвта завира в жилите му.
— Би трябвало още сега да те пречукам с голи ръце! — изръмжа той.
Минк не отвърна нищо, тъй като вътрешно бе здравата разтърсен. Не беше много лесно да оказва гостоприемство на човек, когото само допреди минута бе считал за погребан в морето и отдавна забравен. Ръката му неволно се вдигна да докосне слепоочието. Сякаш искаше да премахне пулсиращата болка, изведнъж появила се там.
— Няма да е зле, ако се овладеете, лейтенант — сухо промърмори той и това беше единственото, което можеше да каже в момента. Все още изпитваше нужда от малко време, за да прогони емоциите от душата си и да отвори място на разума. Денят се очертаваше като един от най-тежките в живота му, той си даваше сметка за това и беше твърдо решен да ограничи в максимална степен пораженията, струпали се толкова внезапно върху главата му. — Моля, седнете.
— Къде по-точно? — озъби се Кроукър. — Сигурна всичките ви столове са минирани!
— Това пък какво означава? — озадачи се, без да иска, Минк. Беше си обещал да не отстъпва нито сантиметър пред лейтенант Кроукър, особено пък на своя територия. Но тази пулсираща болка в главата направо го подлудяваше.
— Мен се опита да убиеш три пъти, а Аликс Логан — точно два! Какво друго очакваш, да те попитам?
Минк тежко се отпусна назад, болката в главата му се усили, от устата му се откъсна лека въздишка, пулсът му чувствително ускори своя ритъм.
— За какво говорите? — попита леко разколебан той, лицето му видимо побледня въпреки силния загар. Едва сега си даде сметка за истинските мащаби на надвисналото над главата му нещастие. Заплахата на Кроукър му се стори съвсем реална, в главата му надвисна един объркан въпрос: Как допуснах да се озова в подобно положение? Как?
Кроукър любопитно го наблюдаваше, яростта му видимо намаля.
— Ние с Аликс бяхме обект на преследване веднага след като напуснахме Кий Уест — започна той. — В Ралей, Северна Каролина, и в Ню Йорк Сити срещу нас бяха извършени покушения. Това са опити за предумишлено убийство, Минк!
— Не разбирам — поклати глава Минк. — Никога и на никого не съм нареждал да убие Аликс. — После, сякаш изведнъж досетил се, че не е сам, очите му се впиха в лицето на Кроукър. — Не бих го сторил при никакви обстоятелства, още, повече че й бях обещал безопасност. Вие трябва да ми повярвате!
Думите нямат стойност, Кроукър добре съзнаваше това. Но в очите на Минк имаше нещо истинско, нещо, което твърде много приличаше на безмълвна молба. От думите на Аликс си беше създал впечатлението, че този човек е всемогъщ отровен паяк, който плете стоманената си мрежа в условията на абсолютна сигурност под крилото на правителството. А сега виждаше друго — подобно на него самия, и Минк беше попаднал в капана на неизвестното. Някак внезапно и двамата се оказаха еднакво объркани, и двамата не знаеха кое е добро и кое — лошо. Неприязънта изчезна. За пръв път откак бе влязъл в луксозния апартамент на Анжела Дидион и докоснал студеното й като бучка лед красиво тяло.
Кроукър започна да си дава сметка, че мотивите за едно хладнокръвно убийство могат да бъдат хиляди.
— Кой тогава го е сторил? — дрезгаво попита той.
Този въпрос принуди Минк да стигне до поредното си логично заключение. Наистина, на кого беше поверил грижата за Аликс? На кого беше оказал доверието да я пази жива и здрава? На Таня Владимова, ето на кого. Но искаше да бъде сигурен, абсолютно сигурен. Ръцете му трескаво вкараха въпросите в огромната памет на компютъра, пръстите му нетърпеливо забарабаниха по плота на бюрото в очакване на отговора. И когато той се появи на екрана, очите му се отправиха открито в лицето на Кроукър.
— Таня — бавно промълви той.
— Коя, по дяволите, е Таня?
— Жената, наредила ликвидирането на вас двамата — отвърна Минк, съумявайки да каже само част от истината. В главата му нещо помръдна. Приличаше на тъмен и миниатюрен спътник, който се нуждае от много малко време и пространство, за да се увеличи до огромни размери. Първичните корени на една идея, началото на огромна по мащаби спасителна операция… Истинско чудо, ако човек е склонен да признае пред себе си съществуването на чудеса…
— Как стоят нещата около Аликс? — попита с по-нормален глас той. — Добре ли е?
— Тя е объркана, ядосана, уплашена, вероятно завинаги смазана от тази мръсотия… Но иначе е добре.
Чутото донесе на Минк неподправено облекчение. Ако в онези дни беше изпитвал известни угризения на съвестта, че е подарил живота на момичето с име Аликс Логан, сега тези угризения окончателно го напуснаха. Вълната на облекчението го погълна дълбоко. Наистина дълбоко!