Пое дъх да каже нещо, но Кроукър го изпревари.
— Хич не си въобразявай, че ще ти кажа къде е! — предупреди го той. — А ако решиш да предприемеш нещо срещу мен, тя ще отиде право при главния прокурор на щата и ще го запознае с доста любопитни подробности от трудовата ти биография! Знам, че не искаш това — доста убедително ми го доказа!
Минк помълча, сякаш да прецени тежестта в заплахите на Кроукър, после бавно кимна с глава.
— Добре. Предлагам ти примирие… или по-скоро нещо като сделка.
— Каква сделка? — подозрително го изгледа Кроукър. Фактът, че действително е загрижен за Аликс, съвсем не означаваше, че е спечелил доверието му.
— Ето каква: няма да ти сторя зло и няма да търся скривалището на Аликс… докато тя не пожелае друго, разбира се. В замяна на това ти ще седнеш ей там и внимателно ще изслушаш една история. А после ще ми кажеш какво мислиш за нея…
— И после?
Добре де, добре, помисли си с досада Минк. Този тип насреща му е не само изобретателен, но и умен. Не само ликвидира двама от добрите ми агенти, но успя да се измъкне и от Таня — моето най-силно оръжие! Може би пък тъкмо той ще бъде в състояние да свърши това, което не би поверил на никого… После започна да разказва за Таня Владимова и нейното предателство, за начина, по който беше манипулирала операция „Риба-меч“ — операцията за закрила на Аликс Логан. Същевременно не го напускаше увереността, че именно този мъж е в състояние да унищожи дяволското творение, създадено с общите усилия на Проторов и самия Минк.
Душата му бе обзета от надежда. Подобно на помилван в последния момент осъден на смърт, К. Гордън Минк бе обзет от могъщо радостно опиянение, пръстите на ръцете му видимо започнаха да треперят.
Не му беше трудно да внуши на Кроукър какво се очаква от него. Просто защото притежаваше две убедителни причини, които да предложи на човека отсреща. Неволно се постави на негово място и изпита абсолютната увереност, че би захапал въдицата точно така, както го правеше в момента Кроукър.
Отмъщение и патриотизъм. Това бяха двете причини, които щяха да убедят лейтенант Люис Кроукър. Таня се беше опитала да го ликвидира със собствените си ръце, а такива неща човек като Кроукър не прощава. В момента жадуваше да я пипне и Минк не можеше да го обвини за това. И двамата жадуват да я пипнат, уточни той. Разликата е там, че Кроукър може да го стори, а Минк не може.
После дойде ред на руската история. Никой не би могъл да се чувства добре от нея, особено пък Минк. Но и Кроукър не беше далеч от неговите чувства.
— Ще получиш пълен дипломатически имунитет — приключи разясненията Минк. — Плюс нова самоличност, за да не те тревожат митническите и имиграционните власти. Там ще имаш всестранна подкрепа, ако това се наложи, разбира се. — Почака малко, после тихо подхвърли: — И ще се срещнеш с един стар твой приятел… Никълъс Линеър.
Това го беше оставил за десерт. Железният, неоспорим аргумент.
И Кроукър налапа въдицата.
Само половин час по-късно лейтенант-детективът се сдоби с нов паспорт, кръщелно свидетелство, делови документи и всичко останало. Плюс пари под формата на американски долари, японски йени и пътнически чекове. Минк рухна едва когато го откараха на международното летище „Дълес“ и го качиха на първия самолет за Япония. В очите му се появиха сълзи — първите след кошмарните разпити на „Лубянка“. Душата му се свиваше от мъка за това, което му бяха сторили; дваж повече се свиваше от мъка при мисълта за начина, по който се готвеше да отмъсти.
Междувременно жената, която бе обект на любов и омраза от страна на К. Гордън Минк, спокойно напускаше самолета, кацнал на мъгливото токийско летище „Нарита“. Полетът не беше нито лек, нито приятен. Малко след излитането от летище „Кенеди“ беше глътнала две приспивателни, минути по-късно бе потънала в тежък сън. Сънуваше детството си, сънуваше Проторов — мрачен рицар, пеш или на кон, с броня и тежки ботуши. Където и да я отнасяха виденията, той винаги беше там и я чакаше.
Озова се в Речица — най-близкото градче до махалата, в която живееха. Брат й Михаил не одобряваше факта, че баща им е милиционер. Служебните му задължения го караха да има контакти с представителите на КГБ, които, облечени в дългите си черни кожени палта, често се появяваха на прага на малката им къщичка да му напомнят да докладва за всяка антипатриотична проява в района.
Само шест месеца по-късно Михаил щеше да напусне този дом, а след година, едва осемнайсетгодишен, щеше да се превърне в един от най-войнствените и най-популярни руски дисиденти.