Междувременно обаче директорът на училището в Речица се беше появил в дома им, използвайки услугите на старата си полуразкапана кола. Искаше да говори с родителите на Таня, тъй като й беше уредил стипендия в едно наистина известно учебно заведение. Тя е изключително умно дете и заслужава това, беше казал директорът. Но с цената на известни лишения, тъй като прекрасното учебно заведение беше чак в Урал, на цели седемстотин и петдесет километра от дома.
Майка й се беше разплакала. Синът й вече го нямаше, а сега и дъщерята. Но бащата беше непреклонен. Стигнал в живота само до провинциален милиционер, той беше твърдо убеден, че поне едно от децата му трябва да получи подходящо образование.
И всичко се беше уредило. За голямо облекчение на директора, когото притискаше лично Проторов. Както можеше да се очаква, нито Таня, нито родителите й имаха понятие какво точно се преподава в това далечно учебно заведение.
След като тя пристигна и разбра с какво точно ще се занимава, нещата влязоха в нормалния си ритъм. Пишеше у дома всяка седмица, но така и не съобщи на родителите си за истинския характер на своята подготовка. Много й се искаше да каже поне на баща си, наранен дълбоко от предателството на Михаил Проторов.
Опита да се свърже с него още от летището, докато чакаше да получи единствената си пътна чанта. Повтори опита си, след като се добра до пулсиращия, претъпкан с народ център на Токио. И в двата случая прибягна до четирицифрения код за пряка връзка, но отговорът, беше категоричен — връзка няма.
Сам по себе си този факт не беше кой знае колко тревожен, но не така стояха нещата с появата на Пьотр Александрович Русилов в хотела. Тя се регистрира, изпрати багажа в стаята си и едва след това позволи на лейтенанта да я изведе обратно на оживената улица. Минувачите бяха облечени предимно в сиво и над главите им, съвсем като в Лондон, се поклащаше гора от чадъри. Мнозина носеха бели предпазни маски върху устата си — една все по-често срещаща се гледка в този град.
Таня веднага отбеляза състоянието на Русилов. Беше блед и нервен, постоянно извръщаше глава да види какво става зад гърба му. Това никак не й хареса.
Още по-малко й харесаха новините, които беше донесъл със себе си от Хокайдо.
Кожата й беше тънка като паяжина, като оризова хартия, смачкана от силен юмрук, блестяща и гладка въпреки отминалите седемдесет и девет години.
— Утре навършвам осемдесет — призна му тя. В гласа й нямаше гордост, а просто леко учудване, че животът може да продължава толкова дълго.
Но дори и на тези години тя беше едно от най-красивите човешки създания, което беше виждал. Като дете често бе сравнявал красотата й с тази на собствената си майка. И винаги бе стигал до заключението, че съвършената симетричност на тялото й все пак отстъпва, пред екзотичната хубост на Чонг. За тази преценка вероятно натежаваше и едно допълнително обстоятелство — той я мразеше, защото беше майка на Сайго.
— Какво друго мога да сторя за теб? — попита Итами.
— Нищо, хаха-сан… — промълви той с наведена глава. Мамо… За да я нарече така, му беше необходимо доста време. Особено след като се беше добрал до прага й, залитащ от смъртна умора…
Тя живееше там, където беше живяла винаги — в едно от предградията на Токио, северно от центъра и съвсем близо до храма, в който се бяха оженили Сато и Акико. Пътуването на Никълъс от Хокайдо насам беше тежко. През нощта се вмъкна в някакъв магазин за готово облекло, от който се снабди с нови дрехи и малко пари, след което пое към Хакодате. Би могъл да открадне кола и да се придвижи по-бързо, но това означаваше да остави ясна следа за онези, които несъмнено са започнали да го преследват, а и за полицията, алармирана от разбиването на магазина. Разследването на случая, както всичко в Япония, ще бъде извършено съвестно и задълбочено, ето защо той предпочиташе да оставя възможно по-малко следи.
Придвижваше се с автобус или на автостоп — разбира се, там, където това беше възможно. Старателно избягваше магистрали и главни железопътни линии, тъй като знаеше, че там по-лесно ще го забележат.
Най-накрая се добра до брега и взе ферибота за Аомори — малко градче, разположено на скалистия северен бряг на Хоншу, отвъд пролива Цугарукайкьо.
Нямаше документи и това му пречеше да вземе кола под наем. Но предпочитанията му и без това си останаха на страната на автобусите, поддържаше приблизително една и съща посока на придвижване — на юг, изминатите отсечки от маршрута му бяха изпълнени с отклонения.
При мисълта, че ще види леля си, душата му се изпълваше с ужас. Той беше убиецът на единствения й син, баща му пък беше допринесъл за смъртта на съпруга й. Именно това беше накарало Сайго да го отрови, а после, години по-късно, да последва Никълъс чак в Ню Йорк.