Не знаеше как ще го посрещне тя, не знаеше дори какво ще й каже. Какво представляват думите, всички думи, пред неумолимото лице на смъртта? „Съжалявам“ вероятно е най-неподходящата дума в английския език, мрачно си помисли Никълъс. Но за случай като този подходящи думи нямаше нито в японския, нито в който и да било друг език.
Къщата беше строена от архитект, който се придържаше към традициите на XVII век, считани от много японци за най-добрите в историята на страната. Именно по тази причина Итами и Сацугай се бяха спрели на него.
Архитектът създаде къщата като точно копие, на императорската вила „Кацура Рикю“ в Киото — блестящ пример за сливането на човешкия гений със силите на природата, издържал непокътнат цели четиристотин години.
„Опитвам се да вложа духа си в природата“, обичаше да казва възрастният архитект.
А резултатът от неговите опити беше наистина изящен — въпреки високата цена на това определение в очите на японците. Вероятно младостта беше попречила на Никълъс да оцени по подобаващ начин всички детайли на това архитектурно творение, тъй като обичаше не цялата къща, а само стаята, в която беше станала церемонията „ча-но-ю“.
Именно в тази стая го въведе прислугата. Разбира се, преди това той беше изкъпан и преоблечен, самата Итами — информирана за посещението му, а раните му — почистени и превързани от превит на две старец, който унесено си напяваше нещо под носа, но ръцете му притежаваха изключителна сръчност.
Освежен и отпуснат за пръв път от дълго време насам, Никълъс коленичи в тихото помещение и отправи поглед навън, към градината. Цялата стена към нея беше остъклена, височината й беше почти два метра. Но горната част беше покрита с тънка оризова хартия, така че гледката включваше само по-близките очертания на градината. Това беше направено в съответствие с изтънчените изисквания на изкуството Дзен — да разполагаш с чудесата на природата като част от своето обкръжение, но никога да не ги виждаш изцяло, постоянно да изпитваш чувството, че нещо от тази природа е скрито за сетивата ти и следователно още по-примамливо. Човек оставаше с чувството, че отвъд тази невидима граница го очаква тъжната и сладостна гледка на цъфнали вишни или пъстрият килим на окапалите есенни листа. Гледка, която вероятно би нарушила спокойната вглъбеност на церемонията „ча-но-ю“ и абсолютната хармония на съзерцанието.
Слънчевата светлина, прорязана от стволовете на дърветата и от тънката решетка, приличаше на току-що разтопено масло и затопляше приятно стаята. По безупречно подредените камъчета на алеята пробяга самотна птичка, клюнът й чевръсто потракваше.
Върхът на кипариса се люшна под порива на лекия ветрец, сенките по блестящо полирания под се раздвижиха като живи. Никълъс неволно потръпна, припомнил си кошмарния полет с „хито ваши“, шумоленето на разкъсаните дрехи, непрогледния мрак и ужасния страх, че вятърът ще стихне и тялото му ще рухне върху острите като копия бамбукови стебла долу.
Ужас и ликуване се преплетоха в душата му, кръвта му кипна от странната смесица — бурна и опияняваща като младо вино.
Отново се почувства на края на силите си. Погледнато от чисто физическа гледна точка, въздействието на упойващите средства отдавна беше отминало. Въпреки това организмът му продължаваше да усеща последиците от комбинираното им въздействие — в мускулите, нервните възли, мозъка… Единствен лек срещу тях са упражненията, упоритите и тежки физически упражнения.
Фигурата й се появи в полезрението му заедно с тихото шумолене на коприна. Той стана и се поклони, сърцето му се качи в гърлото. Отново бе поразен от величествената й красота. Не би могло да се каже, че е останала недокосната от времето. Не, по-скоро беше нещо друго — сякаш бе успяла да го превърне в свой приятел, а не враг… Времето я следваше по петите като опитомен звяр, присъствието му се чувстваше, но не беше от решаващо значение.
— Итами-сан — едва чуто прошушна той. — Оба…
— Моля, седни, Никълъс-сан.
Той се подчини. Някак не му се искаше да анализира онова, което долови в очите й и усети в душата й.
Поднесоха им чай и оризови сладкиши. Итами изчака излизането на прислужницата и тихо каза:
— Добре направи, че се върна. Сърцето ми се радва да те види отново, „ваташи но музуко“… Сине…
Нещо в душата му се пречупи, тялото му бавно се наклони, челото му почти докосна лакираните дъски на пода. От очите му рукнаха сълзи, не беше в състояние да сдържи напора на чувствата в душата си. Японецът в него се засрами от проявата на такава очебийна слабост, но европейската му кръв взе връх. Именно тя се нуждаеше от някаква проява на чувствата и тази нужда бе така всеобхватна, че никаква дисциплина не беше в състояние да я спре.