Но не му било писано да се наслаждава дълго на своето задоволство. На вратата се почука и на прага застана Кей Хагура, един от вицепрезидентите на Сеичи.
— Влезте, Хагура-сан — любезно го покани Нанги, не пропуснал да отбележи загриженото лице на вицепрезидента. Може би има нужда от малко отпуск, който да прекара със семейството си, помисли Нанги. Това е най-добрият начин за почивка за всеки японец.
— Моля да ме извините за безпокойството, Нанги-сан — поклони се Хагура. Лицето му беше бледо и уморено, зад гърба му, отвъд плътно затворената врата, се разнасяше необичаен шум.
— Влезте, влезте, Хагура-сан — повтори Нанги със зле прикрито раздразнение. — С какво мога да ви помогна?
Очите на Хагура останаха вперени в пода.
— Току-що получихме съобщение от нашия клон в Хокайдо — промълви той. — Станала е… станала е катастрофа… Никой не може да каже със сигурност…
Нанги се приведе напред, сърцето заблъска в гърдите му.
— Каква катастрофа, Хагура-сан? С кого, с какво?
— Страхувам се, че е със Сато-сан… — промълви Хагура с внезапно одрезгавял глас. Сякаш току-що бе пипнал силен ларингит. — Автомобилна катастрофа, макар още нищо да не е напълно ясно…
— А Сато-сан? — остро попита Нанги. — Какво е неговото състояние?
— Никой не е имал никакъв шанс — промълви Хагура, не искаше да споменава на глас ужасната дума, сякаш това би променило жестоката истина и би я превърнало само в неясно предположение.
— Хагура-сан! — извика Нанги.
Вицепрезидентът затвори очи и с мъка произнесе неизбежните думи:
— Сато-сан е мъртъв.
Нанги направи всичко възможно да прикрие шока си. Сега беше времето да покаже твърдост и достойнство. Този „кобун“ е устроен като древното общество — всички самураи са безрезервно предани на своя шогун и вървят напред, само напред. Отстъплението е непознато, забранено е дори колебанието. А и „Тенчи“ не може да чака.
— Благодаря, Хагура-сан — промълви през стиснати зъби той. — Давам си сметка за болката ви и ценя вашата деликатност.
Хагура дълбоко се поклони.
— Това беше мой дълг, Нанги-сан.
Беше дълбоко впечатлен от могъщото „ва“ на Нанги-сан, което въпреки внезапността на страшната новина продължаваше да излъчва своята хипнотизираща хармония. Това негово поведение щеше да стане известно на всички служители, проявата на героизъм и желязна непоколебимост положително ще спомогнат за преодоляване на шока им от неочакваната кончина на Сеичи Сато.
Останал сам в кабинета си, Нанги рухна. Очите му плувнаха в сълзи, железен юмрук застана в гърлото му и му пречеше да диша. Отправи поглед към широките панорамни прозорци и се замисли.
Първо го напусна Готаро. После оба-чама, Маки… Но Сеичи беше край него, винаги… С колко души може да бъде близък човек през живота си? Колко души биха могли да го разбират? Един, двама… По-голям брой означава, че този човек е имал — изключителен късмет.
С кого мога да споделя сега, запита се Нанги. С кого ще градя плановете си, на кого да се похваля за успеха в Хонконг? Всичко това можеше да стори само със Сеичи. Но Сеичи вече го нямаше.
Душата му се изпълни с гняв и дълбока тъга. За пръв път почувства, че любовта му към Бога се превръща в омраза, че вече не е в състояние да му вярва сляпо и безрезервно, че не иска да му поверява своята безсмъртна душа.
Как можа да допуснеш подобно нещо, гневно се обърна към него той. Какъв е смисълът на подобен акт? Душата му кипеше от възмущение пред безсмислената жестокост на съдбата. Нима нямаше значение, че те двамата — Танцан и Сеичи, бяха по-близки от родни братя, че познаваха всяка гънка на душите си, че си имаха пълно доверие, въпреки спорове, несъгласия и различия по отделни въпроси? Че именно тези спорове, несъгласия и различия бяха стоманената спойка на тяхната дружба, по-здрава и по-тясна дори от онази, която крепеше и най-сплотените семейства? Край, всичко е свършено. Но защо?
Ако Нанги можеше да прецени обективно поведението си в този миг, той положително би разбрал, че губи много повече от едно близко приятелство. Защото беше изгубил и характерното за всеки човек от Изтока примирение пред съдбата, вярата си, че всичко е част от вечния ход на живота. Беше изгубил мястото си във вечния, непроменим Космос, а това е наистина страшна загуба.
Когато Крейг Алонг доведе Джъстин в градината на петнайсетия етаж (именно там пожела да я приеме Нанги), върху лицето му отново бе кацнала непроницаемата маска. Представителят на „Томкин Индъстриз“ не остана дълго. Представи ги един на друг, после се извини с неотложен делови обяд и излезе.
Значи това е дъщерята на Рафаел Томкин, помисли си Нанги, докато внимателно я оглеждаше. Дали все още е влюбена в онзи гайжин Линеър? Бяха му докладвали за ледените им отношения по време на погребението на Томкин и именно по тази причина въпросът се появи в главата му.