— В никакъв случай — поклати глава Нанги и позвъни за Кей Хагура.
Никълъс започна претърсването на гъстата гора около къщата на Итами с помощта на някои подръчни материали, взети от кухнята на лелята с нейно позволение.
Търсеше дупки от особен вид и това беше бавен процес. Гората беше по-гъста от времето, когато беше идвал тук като момче. Поне така си въобразяваше, защото съзнаваше, че човек никога не обръща внимание върху подробностите по местата, които не обича.
Небето, надничащо тук-там сред гъстата плетеница от клони, изглеждаше странно пожълтяло. Денят със сигурност си беше отишъл, но здрачът беше обагрен по доста странен начин. И въздухът беше необичаен. Тежък като олово и абсолютно неподвижен, той не беше в състояние да разклати дори стръкче трева. Липсваше обичайното жужене на насекомите, птици също не се виждаха…
Никълъс най-сетне откри онова, което търсеше и се залови за работа. А тя се състоеше предимно в очакване сред клоните на едно дърво. Когато остана доволен от това, той се спусна на земята. Намери наблизо една заоблена скала, седна на върха й и зачака.
Така го и намери Акико — седнал и застинал в поза лотос. Мракът се спускаше, сенките се издължаваха над полянки и гъсталаци, над остри скали, под които се гушеха отровни гъби, над мъхове и диви цветя. Денят отстъпваше място на нощта. Чучулиги и сипки се готвеха за сън, сред клоните на дърветата се появяваха бухали и козодои. Зайци и глигани намираха покой в гъсталака, лисици и невестулки тръгваха да търсят храна. Всичко това ставаше тихо, спокойно, почти незабележимо.
Тя спря пред него — още една сива сянка, изскочила от гъсталака.
— Съжалявам, че не успях да ти донеса катаната.
— Щеше ли да ме убиеш с нея?
— Слез от удобното си гнездо, за да поговорим — изплъзна се от прекия отговор тя.
Никълъс неохотно се подчини. Мислеше за Масашиги Кусуноки. Мислеше за него непрекъснато, още от мига, в който Сато бе споменал името му и бе го свързал с риуто „Теншин Шоден Катори“. Отдавна бе напуснал Мошино, никога не беше чувал за сенсей с подобно име. Нито в Япония, нито извън нея.
Но беше сигурен, че Сато не го е излъгал, нито пък него са излъгали. За какво би послужила тук една лъжа? Масашиги Кусуноки е съществувал наистина (докато е бил умъртвен, разбира се), едновременно с това продължаваше да му изглежда като някакъв тайнствен фантом. Кой е бил той, кой го е убил?
Дали това е била Акико, неговата ученичка? Дали е успяла да прикрие своето „ва“ по метода на онзи луд Кийоки и да хване своя сенсей неподготвен? Така ли се готви да постъпи и с него самия сега?
Меката трева замести татамито по великолепен начин. Мракът, прокрадващ се между върховете на дърветата, бавно започна да ги обгръща. Тъмният му плащ нежно се люшна над главите им — две необичайни нощни животни в тихата гора. Но те се чувстваха у дома си, черната нощ бе тяхната стихия. Далечният блясък на звездите караше лицата им да светят със студена, едва доловимо фосфоресцираща светлина.
— Щях да те разкрия дори и без татуировките — каза той.
— Никой, освен теб не би разбрал скритото им значение — кимна леко тя.
— Да — въздъхна той. — Зная легендата за Хсинг, който бил в състояние да променя външния вид на хората, да създава „акума“16 с помощта на „яхо“.
— И си й повярвал, така ли? — засмя се тя.
— Аз вярвам в кужи кири, вярвам в кобудера и ву-шинг — отвърна той. — Познавах някога един „махьо-дзукай“17… — Последните думи произнесе с възходяща интонация, от тях тя разбра, че още не е свършил: — И ти си го познавала, Акико-сан. Името му е Сайго…
Беше извадил ключа от джоба си и й го подаваше. Беше убеден, че тя го поема, но не е сигурна дали да го използва. Затова продължи:
— Сега зная истината. Твоите дракони-близнаци ми говорят с огнения си език. Преди да бъде убит от своите ревниви сънародници, Хсинг успял да увековечи своя „акума“. Той е бил сенсей в множество области, между които е било и татуирането.
— Сторил това, за да бележи завинаги своя възпитаник, за да бъдат навеки свързани от колелото на общата карма. Поне така гласи легендата…
— И ти, Акико-сан, си имала свой сенсей, който те е белязал със забележително майсторство. Така е, нали? Не мога да си представя, че си решила да се татуираш при някой обикновен уличен занаятчия… — Разбира се, можеше да отиде още по-далеч и да спомене дори името на Кийоки. Но това би означавало да й даде огромно предимство.
— Значи знаеш за ву-шинг — промълви тя и леко кимна с глава. Най-сетне се възползва от ключа, който й подаде. — Вероятно ще ми олекне при мисълта, че и някой друг знае… Особено когато този друг си ти… — Но вътре в душата й се надигаше смут. Амида! Това не може да е истина! Гледам го и усещам как все повече го обичам. Любовта ми е толкова силна, че трябва да стисна с всичка сила своята дългогодишна омраза, да я стискам с побелели от напрежение пръсти, за да не й позволя да отлети! Трябва да се концентрирам до крайност, иначе тя ще изтече между пръстите ми като сух пясък!