— Дори Сато и Нанги да са толкова виновни, колкото твърдиш ти, това не може да оправдае отнемането на три невинни човешки живота — твърдо изрече той.
— Не ми говори за невинност! — просъска тя. — В тази компания подобно понятие не съществува! Главните виновници са двама, а всички останали са техни съучастници!
Никълъс си спомни за госпожица Йошида и изведнъж усети, че му е мъчно за жената отсреща точно толкова, колкото му беше мъчно и за Йошида. Как се променя животът, Господи, въздъхна вътрешно той. И колко малко надежда има в него!
Все пак беше успял да изпълни целта си и вече знаеше всичко, което трябваше да знае. От думите й разбра, че няма да има възможността да стане и да си тръгне; че независимо от чувствата й тя е прекалено тренирана; че духът й, по подобие духа на покойния й съпруг Сайго, е прекалено слаб, за да се освободи от проклятието на „яхо“. Той никога не би успял да я убеди в своята правота. Прав беше Акутагава-сан, когато му каза, че „яхо“ притежава дяволската сила да погълне и унищожи волята, да превърне човека в свой роб — в противоречие с всички останали бойни изкуства, чието предназначение е да служат вярно на този, който ги е овладял.
Гледаше лицето й с нови очи. Най-сетне разбра напълно с кого си има работа. Тя беше МИКО — всемогъща и страшна магьосница, която с лекота успява да прикрие истинските си намерения и може да отнеме живота на всеки, когото избере. Може да го стори по време на целувка или нежна прегръдка и той няма да усети нищо, хармонията на могъщото й „ва“ няма да се наруши нито за миг. Жертвата така и няма да разбере докосването на Пустотата…
Безсилието му по отношение на нейните намерения беше пълно. Сега разбра колко е бил прав да чака горе, сред клоните на вековното дърво. Сега си даде сметка, че се е изправил лице в лице със Смъртта. Не протестираше срещу факта, че тя бе приела образа на първата му любов, по-скоро беше доволен, че ще напусне света именно с този образ в съзнанието си, че последните му мисли ще бъдат свързани с мечтата за Юкио.
— Колко е тихо — обади се Акико. — Животните се крият, птиците са в гнездата си, буболечките спят. Дори вятърът стихна сякаш специално за нас.
Очите й сияеха, той беше сигурен, че вижда отражението на луната в леко изпъкналата им повърхност. Сякаш бяха покрити с фина коприна, сякаш бяха наистина очите на Юкио.
— Защото ние сме влюбени, Никълъс. Последните истински влюбени на земята. Не само телата ни се преплитаха, когато се любехме. Преплитаха се и душите ни. Облаците и дъждът сляха нашите духове, Никълъс. Сега те са татуирани така дълбоко и отчетливо, както моите дракони. Ще се познаваме винаги, когато и да се срещнем, на този или в онзи свят, в новия ни живот след смъртта, там, където ни захвърли всемогъщата карма… Ще се познаем независимо дали сме хора или язовци, дъждосвирци или змии… Връзката между нас ще съществува вечно благодарение на това сливане на духа, което сме осъществили тук, на тази земя, в този живот…
Не беше ли се приближила мъничко? Никълъс не можеше да прецени. Думите й станаха сияйни като очите й, като блясъка на звездите над притихналата гора.
Не се ли приведе напред, към него? Не усеща ли твърдата заобленост на гърдите й срещу своите? Не го ли залива топлината на тялото й, не парва ли бузата му дъх на люляк? Нямаше ясен отговор за нито един от тези въпроси, усещаше единствено могъщото й „ва“, ярко като фар върху морския бряг.
Спомни си трескавата нощ с нея в градината на Сато, изведнъж му се прииска отново да изпита онази приятна, лудост. Сато! Усети как ръката й се обвива около врата му после се плъзга леко по рамото му, пръстите й докосват шията… Спомни си за Сато, заповяда си той, но въпреки това усети как тръгва подир него. Не беше удържал клетвата си да го закриля и сега трябва да плати за това!
— Не! — изкрещя извън себе си той, гората повтори вика му с многократно ехо. — Не трябва! Не мога да те обичам! Ти си Мико!
Отдръпна се от омайната й прегръдка и измъкна късия нож, който бе взел от кухнята на Итами. Макар и обикновен, той бе добре наточен и можеше да се използва като оръжие на честта. После, без секунда колебание, Никълъс го заби до дръжката в корема си. Бликна фонтан кръв, черен в мрака на нощта, топлите струи заляха колената му, блеснаха за миг във високата трева, пръснаха чак в скута на Акико.
С разкривено от непоносимата болка лице Никълъс дръпна острието отляво надясно през долната част на корема си, по посока на мястото, където лежеше свещената „хара“.