Амар се взираше в Питър. Той премълча.
— Питър, брат ти не каза ли нещо по темата? — попита Джени.
— Не, било тайна.
— Е — продължи Керън Кинг, — лично аз не зная какво имат предвид под нанороботи. Това би трябвало да е по-малко от дебелината на човешки косъм. Никой не произвежда неща с такива размери. Ще се наложи да го конструират атом по атом, а никой не може да направи това.
— Но те твърдят, че могат, нали? — обади се Рик. — Корпоративни небивалици.
— Онези коли изобщо не ми се видяха небивалици.
— Взети са под наем.
— Трябва да тръгвам — каза Керън Кинг и стана от мястото си. — Ще ви кажа обаче едно — досега „Наниджен“ изобщо не са се разгласявали, но в последната година се споменават в някои бизнес сайтове. Получили са близо милиард долара финансиране от консорциум на „Даврос Венчър Капитал“…
— Милиард!
— Да. А въпросният консорциум се състои предимно от международни фармацевтични компании.
— Фармацевтични компании ли? — Джени Лин се намръщи. — Защо ще се интересуват от микророботи?
— Сюжетът се заплита — обади се Рик. — Голямата Фарма зад кулисите.
— Може би очакват нови системи за доставяне на лекарствата? — предположи Амар.
— Не, вече разполагат с подобно нещо. Използват наносфери. Не им трябва да харчат милиард долара за това. Явно очакват нови лекарства.
— Но как… — Ерика поклати озадачено глава.
— В бизнес сайтовете има и друго — каза Керън Кинг. — Малко след финансирането „Наниджен“ били обвинени от друга компания от този бранш от Пало Алто, според която презентациите на „Наниджен“ били измишльотина за събиране на пари и всъщност не разполагали с технологията, която рекламират. Въпросната компания също разработвала микроскопични роботи.
— А така…
— И какво станало?
— Обвинението било оттеглено. Компанията от Пале Алто обявила фалит. И това е всичко, освен че шефът на компанията е цитиран да казва, че „Наниджен“ в края на краищата наистина разполагат с технологията.
— Значи мислиш, че всичко това е вярно? — попита Рик.
— Мисля, че закъснявам за тренировка — отвърна Керън.
— Аз пък мисля, че е вярно — рече Джени Лин. — И смятам да ида на Хаваите и да проверя лично.
— Аз също — обади се Амар.
— Аз пък не вярвам — заяви Рик Хътър.
Питър вървеше с Керън Кинг по Мас Авеню към Сентръл Скуеър. Беше късен следобед, но слънцето още грееше. Керън носеше сака си в едната си ръка, а другата беше свободна.
— Рик ужасно ме дразни — рече тя. — Държи се като много морален тип, докато всъщност е просто мързелив.
— Какво имаш предвид?
— Да останеш в университета е безопасно — каза Керън. — Приятен, удобен и сигурен живот. Само че той никога няма да го признае. Ще бъдеш ли така добър да минеш от другата ми страна? — добави тя.
Питър се премести от лявата й страна.
— Това пък защо?
— Искам ръката ми да е свободна.
Питър погледна дясната й ръка. Керън беше стиснала ключа за колата в юмрука си и върхът му стърчеше между кокалчетата й като острието на нож. На верижката на ключодържателя, до самата й китка, имаше флакон сълзотворен газ.
Питър не се сдържа и се усмихна.
— Мислиш, че тук е опасно?
— Светът по принцип е опасно място.
— Мас Авеню? В пет следобед? — Намираха се в сърцето на Кеймбридж.
— Колежите не съобщават реалния брой изнасилвания — отвърна Керън. — Лоша реклама, нали разбираш. Богатите възпитаници няма да пращат дъщерите си.
Питър продължаваше да се взира в стиснатия й юмрук и в стърчащия ключ.
— И какво смяташ да правиш с този ключ?
— Прав удар в гърлото. Моментална парализираща болка, може би пробиване на трахеята. Ако това не го извади от строя, сълзотворен газ в лицето от близко разстояние. Як ритник в капачката, чупене при възможност. Дотогава вече ще е паднал и няма къде да ходи.
Беше съвсем сериозна, почти мрачна. Питър потисна желанието си да се разсмее. Улицата беше позната, съвсем обичайна. Хората се връщаха от работа, прибираха се за вечеря. Разминаха се с някакъв изтормозен на вид професор с измачкано рипсено сако, стиснал наръч писмени работи. След него пристъпваше дребна възрастна дама с проходилка. Напред се виждаше група бегачи.