Керън бръкна в чантата си, извади малък сгъваем нож и отвори дебелото назъбено острие.
— Имам и нож „Спайдърко“. Мога да изкормя кучия син, ако се стигне дотам. — Вдигна очи и видя изражението му. — Мислиш, че се държа нелепо, нали?
— Не — отвърна той. — Просто… наистина ли би наръгала човек?
— Виж какво — рече тя. — Заварената ми сестра беше адвокат в Балтимор. Един ден, в два следобед, тръгнала към колата си в гаража и някакъв тип я нападнал. Тя паднала, ударила се в цимента и изгубила съзнание. Била пребита и изнасилена. Когато дошла на себе си, имала ретроградна амнезия, не можела да си спомни нищо за нападателя, как точно е станало, как изглежда онзи. Абсолютно нищо. Прекарала един ден в болницата и я изписали. В кантората й работел някакъв тип, съдружник, който имал подозрителни драскотини по врата и тя си помислила, че може да е той. Някой от собствената й фирма я е проследил и изнасилил. Сестра ми обаче не помни и не може да е сигурна. И се чувстваше ужасно. Накрая напусна кантората, премести се във Вашингтон и трябваше да започне всичко от нулата. — Керън вдигна юмрук. — И всичко това само защото не е носила ключовете си по този начин. Беше твърде мила, за да се защитава. Дрън-дрън.
Питър се мъчеше да си представи как Керън Кинг наръгва някого с ключа или го изкормва с ножа. С безпокойство си помисли, че би го направила. В университетската среда, където повечето хора просто говореха, тя като че ли изглеждаше готова за действие.
Стигнаха до студиото за бойни изкуства. Стъклата на прозорците бяха облепени с хартия. Отвътре се чуваха викове в унисон.
— Е, аз съм дотук — рече тя. — Ще се видим по-късно. Виж, ако говориш с брат си, питай го защо фармацевтични компании са вложили толкова пари в микророботика, става ли? Просто ми е любопитно.
И тя мина през летящите врати.
Вечерта Питър се върна в лабораторията. Трябваше да храни кобрата веднъж на три дни и обикновено го правеше вечер, тъй като кобрите бяха нощни създания. Беше осем часът и осветлението бе приглушено, когато той пусна гърчещия се бял плъх в кутията и затвори капака. Плъхът моментално се сви в ъгъла и замръзна. Помръдваше единствено носът му. Змията бавно се разви и се обърна към него.
— Мразя тази гледка — каза Рик Хътър. Беше приближил зад гърба му.
— Защо?
— Ужасно жестоко е.
— Всеки трябва да се храни, Рик.
Кобрата атакува и заби зъби в тялото на плъха. Гризачът потръпна и след миг рухна.
— Ето затова съм вегетарианец — каза Рик.
— Не вярваш ли, че и растенията имат чувства? — попита Питър.
— Само не започвай с това. Като Джени си.
Проучването на Джени беше върху общуването между растения и насекоми чрез феромони — химикали, отделяни от живите организми с цел предизвикване на определени реакции. През последните двайсет години тази област беше отбелязала невероятни успехи. Джени твърдеше, че растенията трябва да се възприемат като активни и интелигентни създания, които малко се различават от животните. И много й харесваше да дразни Рик.
— Това е нелепо — заяви Рик. — Грахът и бобът нямат чувства.
— Разбира се, че нямат — с усмивка отвърна Питър. — Защото вече си убил растението — по най-безсърдечен начин, за да си напълниш стомаха. Просто се преструваш, че не е крещяло от болка, докато си го убивал. Защото не искаш да си признаеш, че си хладнокръвен убиец на растения.
— Абсурд.
— Видовизъм2 — отвърна Питър. — И ти много добре го знаеш.
Усмихваше се, но в думите му имаше истина. Питър с изненада забеляза, че Ерика и Джени също са в лабораторията. Малцина от специализантите работеха вечер. Какво ставаше?
Ерика Мол стоеше при дъската за дисекции и внимателно разрязваше черен бръмбар. Тя бе колеоптеролог — иначе казано, ентомолог със специалност бръмбари. Както сама признаваше, това беше начин да сложи край на разговор на някое парти. („С какво се занимавате?“ „Изучавам бръмбари.“) В действителност обаче бръмбарите играеха много важна роля в екосистемата. Те представляваха една четвърт от всички известни на науката видове. Преди години един репортер бе попитал прочутия биолог Дж. Б. С. Холдейн какво заключение би направил за Създателя от творението му и той бе отговорил: „Има изключителна страст към бръмбарите.“
— С какво се занимаваш? — попита я Питър.
— Това е бръмбар бомбардировач — отвърна Ерика. — От онези австралийските, дето пръскат така ефективно.