Докато отговаряше, тя отново се зае с дисекцията, като се помръдна така, че се опря в Питър. Изглеждаше случайно и тя с нищо не показа, че е забелязала. Но пък беше прочута с флиртовете си.
— И какво му е специалното на този бомбардировач? — поинтересува се Питър.
Бръмбарите бомбардировачи дължаха името си на способността да изстрелват горещ зловонен спрей във всяка посока от въртяща се „оръдейна кула“ в края на коремчето. Спреят беше достатъчно неприятен, за да държи жабите и птиците настрана, и достатъчно отровен, за да убие моментално по-дребни насекоми. Още от началото на миналия век учените се мъчеха да разберат как бръмбарите бомбардировачи постигат това и днес механизмът вече бе добре известен.
— Бръмбарите произвеждат попарващ бензоквинонен спрей, който се получава от отделни съединения, съхранявани в тялото — обясни тя. — Имат две торбички в задната част на телцето — в момента ги отварям, нали ги виждаш? Първата съдържа веществото хидроквинон и окислител, водороден пероксид. Втората торбичка представлява твърда камера и съдържа ензими, каталази и пероксидази. Когато бъде нападнат, бръмбарът мускулно изстисква съдържанието на първата торбичка във втората, където съставките се комбинират и се получава експлозивна струя бензоквинон.
— А тази конкретна буболечка?
— Тя има още нещо в арсенала си — отвърна Ерика. — Наред с останалото произвежда и кетона 2-тридеканон. Той има свойствата на репелент, но действа и като сурфактант или овлажняващ агент, който ускорява разпръскването на бензоквинона. Искам да разбера къде се произвежда кетонът.
Тя леко докосна ръката му.
— Според теб не се произвежда от бръмбара, така ли? — поинтересува се Питър.
— Не е задължително. Може да се произвежда от някакви бактерии.
Това беше доста често срещано явление в природата. Производството на защитни вещества изисква енергия и ако някое животно може да използва бактерии, които да работят вместо него, толкова по-добре.
— Този кетон среща ли се другаде? — Това би могло да бъде довод в полза на теорията за бактериалния произход.
— Да, при някои гъсеници.
— Между другото, защо работиш толкова късно? — попита той.
— Всички го правим.
— Защото?
— Защото не искам да изоставам и смятам, че следващата седмица ще съм заминала. За Хаваите.
Джени Лин държеше хронометър и наблюдаваше сложен апарат — някакви растения с големи листа, ядени от гъсеници под голям стъклен похлупак, свързан чрез стъклена тръба с други три похлупака, под които също имаше растения, но не и гъсеници. Малка помпа контролираше движението на въздуха между съдовете.
— Вече знаем най-общата ситуация — каза тя. — В света има известни триста хиляди вида растения и деветстотин хиляди вида насекоми, като много от тях се хранят с растения. Защо тогава растенията не са изчезнали напълно? Защото отдавна са създали защитни механизми срещу враговете си. Животните могат да избягат от хищниците, но растенията не могат.
Затова са се специализирали в химическата война. Произвеждат собствени пестициди, токсини, от които листата им стават неприятни на вкус, или пък отделят летливи вещества, които привличат хищници, хранещи се с насекоми. А понякога отделят вещества, които предупреждават други растения да направят листата си по-отровни и негодни за ядене. В случая измерваме точно това — общуването между растенията.
Гъсениците в първата колба караха растението да отдели химикал, растителен хормон, който достигаше до другите колби. Останалите растения увеличаваха производството на никотинова киселина.
— Целта ми е да измеря скоростта на реакция — обясни тя. — Затова използвам три съда. Ще откъсна листа от различни места, за да измеря количеството киселина в тях, но веднага щом отрежа листо от едно растение…
— То ще реагира така, сякаш е атакувано, и ще отдели още летливи вещества.
— Именно. Затова са и похлупаците. Знаем, че реакцията е относително бърза, в рамките на минути. — Джени посочи една кутия. — Измервам летливите вещества с високоскоростна газова хроматография, а добивът на листата си е съвсем обикновен. — Тя погледна хронометъра. — А сега, ако ме извиниш…
Джени вдигна първия похлупак и започна да реже листа отдолу нагоре, като ги подреждаше внимателно.
— Хей, хей, хей, какво става тук?