— Определил ли си кои вещества имат противовъзпалително действие?
— Бразилски учени смятат, че свойствата се дължат на алфаамирин цинамат и други цинаматни съединения, но още не съм проверил това. — Рик приключи с измерването, върна плъха в клетката и въведе резултатите и часа в лаптопа си. — Едно обаче е ясно — екстрактите от дървото като че ли са напълно нетоксични. Може би един ден ще ги даваме дори на бременни жени. Ха, виж това. — Той посочи плъха, който щъкаше из клетката. — Вече изобщо не куца.
Питър го тупна по гърба.
— По-добре внимавай, че някоя фармацевтична компания ще започне да те гони за резултатите.
— Изобщо не ме притеснява — отвърна Рик. — Ако наистина се занимаваха с разработка на нови лекарства, вече би трябвало да работят върху това дърво. Но защо им е да рискуват? Нека американският данъкоплатец финансира изследването, нека някой специализант да потроши месеци, за да направи откритието, а накрая те се появяват и купуват резултата от университета. И после ни продават нашето откритие, при това без никакви отстъпки. Сладка сделка, а? — Рик вече се беше разпалил и започна поредната си тирада. — Казвам ти, проклетите фарма…
— Рик — прекъсна го Питър. — Трябва да вървя.
— О, да, разбира се. Никой не иска да чуе това.
— Трябва да центрофугирам отровата.
— Няма проблем. — Рик се поколеба и се озърна през рамо към Ерика. — Виж, не че ми влиза в работата…
— Точно така, не ти…
— Но ми е кофти да гледам как свястно момче като теб попада в лапите на някоя… нали разбираш… Както и да е, познаваш ли приятеля ми Хорхе, който се занимава с компютърни науки в МТИ? Ако искаш да знаеш какви ги върши Ерика, обади се на този номер… — Подаде на Питър визитка картичка. — Хорхе ще се добере до телефонните й записи, гласовата поща и есемесите. Ще научиш истината за нейните… безразборни връзки.
— Това законно ли е?
— Не. Но е адски удобно.
— Все пак благодаря, но… — започна Питър.
— Не, не, задръж я — настоя Рик.
— Няма да ми потрябва.
— Никога не можеш да си сигурен — отвърна Рик. — Телефонните записи не лъжат.
— Добре. — По-лесно беше да задържи визитката, отколкото да спори. Прибра я в джоба си.
— Между другото, брат ти… — започна Рик.
— Какво за него?
— Мислиш ли, че е откровен?
— За компанията ли?
— Да, за „Наниджен“.
— Мисля, че да — отвърна Питър. — Но, честно казано, не съм много запознат.
— Не ти ли разказа?
— Доста е потаен относно цялата работа.
— А мислиш ли, че е нещо наистина иновативно?
Определено е иновативно, помисли си Питър, докато се взираше през микроскопа. Отново разглеждаше бялото камъче, микробот, или каквото там беше. Опитваше се да провери обяснението на брат си, че не става дума за пилотска кабина, а просто за слот за захранване или контролен модул. Изобщо не му приличаше на слот. Беше си точно седалка, пред която имаше миниатюрен, изключително детайлен пулт за управление.
Още се бореше със загадката, когато осъзна, че в лабораторията се е възцарила пълна тишина. Вдигна очи и видя, че образът от микроскопа се предава и на големия плосък екран на стената. Всички бяха вперили погледи в него.
— Какво е това, по дяволите? — попита Рик.
— Не знам. — Питър изключи монитора. — И няма да разберем, ако не отидем на Хаваите.
3.
Мейпъл Авеню, Кеймбридж
27 октомври, 06:00 ч.
Един по един седемте специализанти решиха да приемат предложението на Вин Дрейк. Събраха данни, направиха описание на изследванията си и изпратиха уведомителни писма на Алисън Бендър в „Наниджен“. Един по един бяха информирани, че „Наниджен“ ще заплати пътя им до Хаваите и че за по-лесно ще пътуват групово. Октомври привършваше и дните им бяха посветени на подготовка за заминаването. И седемте имаха много работа — трябваше да довършат експерименти, да приведат изследователските си проекти в такъв вид, че да могат да ги оставят за известно време, а също и да съберат багажа си. Смятаха да заминат рано сутринта в неделя от летище „Бостън-Логан“, да се прекачат в Далас и да пристигнат същия следобед в Хонолулу. Бяха се разбрали да останат четири дни там и да се върнат към края на седмицата.