После пак показа Грейс Чоу, която все така клатеше глава и говореше по телефона.
— Там няма добър обхват — обясни Уатанаби. — Звъняла е на деветстотин и единайсет, но не е могла да се свърже. Връзката непрекъснато се разпадала. Ако беше успяла да се обади, щяха да изпратят веднага Бреговата охрана.
Образът подскачаше, но Питър видя нещо, което…
— Задръжте!
— Какво?
— Спрете, спрете картината — бързо каза Питър. Образът замръзна и той посочи към екрана. — Кой е на заден план?
На екрана се виждаше облечена в бяло жена, която стоеше на хълма на няколко метра над семейство Чоу. Тя се взираше напрегнато към океана и като че ли сочеше катера.
— Един от другите очевидци — каза Уатанаби. — Имало е и трима туристи. Все още не можем да ги идентифицираме. Но се съмнявам, че ще ни дадат повече информация.
— Жената не държи ли нещо в ръката си? — попита Питър.
— Мисля, че просто сочи лодката.
— Не зная — каза Питър. — Струва ми се, че държи нещо.
— Ще кажа на момчетата от техническия отдел да прегледат по-подробно картината. Май сте прав — съгласи се Уатанаби.
— Какво прави жената след това?
Записът продължи.
— Веднага се маха — отвърна Уатанаби. — Тръгва нагоре по склона и изчезва. Ето, виждате я. Бърза, сякаш отива да потърси помощ, но оттогава никой не я е виждал. И на деветстотин и единайсет няма записани позвънявания.
Секунди по-късно Ерик скочи от катера в океана. Трудно беше да се определи точно, но като че ли се намираше на трийсетина метра от скалите. Не се гмурна, а скочи с краката напред в бялата пяна.
Питър се взираше дали ще се появи отново, но Ерик не се виждаше никакъв. И беше направил нещо стъписващо, дори плашещо — не си беше сложил спасителна жилетка. Никога не би постъпил така в подобна ситуация.
— Брат ми беше без спасителна жилетка — посочи Питър.
— Забелязах — отвърна Уатанаби. — Може да е забравил да вземе. Случва се… знаете…
— Опитал ли е да се обади по радиото? — обърна се Питър към полицая. Катерът със сигурност е имал радиостанция. Като опитен моряк Ерик би трябвало да подаде сигнал за тревога по канал 16, който се следеше непрекъснато от Бреговата охрана.
— Бреговата охрана не е засякла нищо.
Това беше изключително странно. Без спасителна жилетка, без сигнал за тревога. Да не би радиото също да се е повредило? Питър продължаваше да се взира в ритмичните вълни на океана… океан, в който беше изчезнал брат му.
— Изключете го — каза той след минута.
Уатанаби спря камерата и рече:
— Изгубил се е в гробищата.
— Къде?
— В гробищата. Така наричаме обратното течение след разбиването на вълните. Там, където всичко е разпенено. Може да се е ударил в някой камък. Има подводни скали, които са само на метър и половина — два под повърхността. Просто не знаем. — Замълча за момент. — Искате ли да прегледате записа отново.
— Не — отвърна Питър. — Видях достатъчно.
Уатанаби затвори екрана и изключи камерата.
— Жената на хълма — е небрежен тон каза той. — Познавате ли я?
— Аз? Не. Може да е всяка.
— Стана ми чудно… Реагирахте много силно.
— Съжалявам. Просто се изненадах… появи се някак внезапно, това е. Нямам представа коя е.
Уатанаби стоеше абсолютно неподвижно.
— Щяхте да ми кажете, ако знаехте, нали? — рече той.
— Да, разбира се.
— Е, благодаря за отделеното време. — Уатанаби му даде визитката си. — Ще кажа на някой следовател да ви хвърли до хотела.
По пътя Питър не каза почти нищо. Не беше в настроение за разговори и следователят предпочете да не го притиска. Вярно беше, че образите, показващи как брат му изчезва в прибоя, бяха смущаващи. Но не толкова, колкото жената на хълма, жената в бяло, която сочеше към катера с нещо в ръката си. Защото това беше Алисън Бендър, главният изпълнителен директор на „Наниджен“, а присъствието й на мястото на злополуката променяше всичко.
5.
Уайкики
27 октомври, 17:45 ч.
Питър Янсен лежеше на оправеното легло в хотелската си стая. Имаше чувството, че това не се случва на него. Не знаеше какво да прави. Защо не беше казал на Уатанаби коя е Алисън Бендър? Беше ужасно уморен, но не можеше да си почине. Кадрите от видеозаписа непрекъснато се сменяха пред очите му. Видя Алисън да държи нещо, докато наблюдаваше смъртта на Ерик, сякаш тя не означаваше нищо за нея. А после побърза да се махне. Защо?