Рик Хътър му беше споменал нещо във връзка с Ерика Мол. Как да провериш някого. Намери портфейла си и затършува из него, вадейки карти и пари. Най-накрая я намери — визитката, която Рик му бе дал в лабораторията преди повече от седмица. На нея беше изписано името ХОРХЕ и телефонен номер.
Човекът, който можеше да се добере до телефонни записи. Хакерът от МТИ.
Кодът беше на Масачузетс. Набра номера. Известно време даваше свободно. И продължи да дава свободно. Не се включи гласова поща, така че Питър просто продължи да чака. Накрая получи нещо като отговор.
— Ъ?
Питър се представи и обясни какво иска.
— Приятел съм на Рик Хътър. Можеш ли да ми дадеш списък на последните обаждания от и на определен телефонен номер?
— Ъ? Защо?
— Рик каза, че можеш да го направиш. Ще платя колкото поискаш.
— С пари не става. Правя нещо само ако е… интригуващо. — Слаб латиноамерикански акцент, тих глас.
Питър обясни положението.
— Една жена може би е замесена в… смъртта на брат ми.
Смърт. За първи път използваше тази дума във връзка с Ерик.
Последва доста дълго мълчание.
— Виж… Имам телефонния номер, от който ми се обади въпросната жена. Можеш ли да разбереш на кого още се е обаждала? Предполагам, че телефонът е неин. — Продиктува номера на Алисън.
Отново се възцари мълчание, което този път доста се проточи. Питър затаи дъх. Накрая Хорхе каза:
— Дай ми… няколко часа.
Питър се просна на леглото с разтуптяно сърце. Чуваше движението по Калакауа Авеню, стаята му гледаше към маука — към вътрешността, града и планините. Денят преваляше; слънцето започна да залязва и стаята се изпълни със сенки. Може би Ерик беше успял да се добере до брега. Може би страдаше от амнезия и се намираше в някоя болница. Може би всичко беше някаква ужасна грешка… Питър трябваше да се надява, трябваше да вярва, че Ерик може би ще се появи — някак, някъде. Винаги имаше шанс, колкото и малък да бе той. Или Ерик е бил… убит? Накрая вече не го свърташе и излезе навън.
Седна на плажа пред хотела и загледа как червеното сияние на залязващото слънце помръква над океана. Защо не каза на полицая, че я разпозна на видеото? Сякаш инстинктът го бе подтикнал да замълчи. Но защо? Какво го накара да постъпи така? Когато бяха малки, с Ерик държаха един на друг. Ерик го покриваше, той покриваше Ерик…
— Ето те и теб!
Обърна се. Алисън Бендър приближаваше във вечерната светлина. Носеше синя хавайска рокля и сандали и изглеждаше съвсем различна от първата им среща в Кеймбридж, когато беше с делови костюм и перли. Тук приличаше на невинно момиче.
— Защо не ми се обади? Помислих, че ще ми звъннеш веднага след като приключиш с полицията. Как мина?
— Добре — отвърна Питър. — Заведоха ме до онова място… Макапуу Пойнт… и ми показаха къде се е случило.
— Ясно. Има ли някакви новини за Ерик?
— Още не са го открили.
— А лодката?
— Какво за нея?
— Полицията проверила ли е лодката?
— О, не знам — сви рамене Питър. — Не споменаха нищо.
Тя седна на пясъка до него и постави ръка на рамото му. Дланта й бе топла.
— Много съжалявам, че ти се наложи да минеш през всичко това, Питър. Сигурно е било ужасно.
— Трудно беше. Полицията разполага с видеозапис.
— Видеозапис? Сериозно? Видя ли го?
— Да.
— И какво? Помага ли с нещо?
Наистина ли не бе видяла камерата в ръцете на двойката, намираща се само на няколко метра под нея? Възможно ли бе да е гледала единствено към катера? Тя се взираше в лицето му в здрача.
— Видях Ерик да скача… но така и не се появи отново — каза той.
— Какъв ужас — тихо промълви тя.
Стисна рамото му и започна да го гали. На Питър му се прииска да й каже да спре, но нямаше вяра на гласа си. Цялата работа изглеждаше страшно зловеща.
— И какво мислят от полицията? — попита тя.
— За кое?
— За случилото се.
— Мислят, че са се задръстили…
Телефонът му иззвъня. Питър го извади от джоба си.
— Ало.
— Хорхе се обажда.