Недовършено, Майкъл Крайтън, 28 август 2008 г.
Рик Хътър — Етноботаник, изучаващ използваните от туземците билки.
Керън Кинг — Арахнолог (специалист по паяци, скорпиони и кърлежи), майстор на бойните изкуства.
Питър Янсен — Специалист по отрови и отравяния.
Ерика Мол — Ентомолог и експерт по бръмбарите.
Амар Сингх — Ботаник, изучаващ растителните хормони.
Джени Лин — Биохимик, изучаващ феромоните — миризмите сигнали, използвани от животни и растения.
Дани Мино — Докторант, пишещ дисертация върху „научни лингвистични кодове и трансформация на парадигмата“.
Първа част
Тензор
Пролог
„Наниджен“
9 октомври, 23:55 ч.
Пътуваше по магистрала „Фарингтън“ западно от Пърл Харбър, покрай насаждения от захарна тръстика, тъмнозелена на лунната светлина. Този район на Оаху открай време беше земеделски, но напоследък бе започнал да се променя. Отляво се виждаха металните покриви на новия индустриален парк „Каликимаки“, чиито сребристи плоскости се открояваха на зеления фон. Маркос Родригес знаеше, че в действителност това не е индустриален парк; повечето от сградите бяха складове, които можеха да се наемат срещу неголяма сума. Там имаше също магазин за морски принадлежности, един тип, който произвеждаше дъски за сърф по поръчка, два магазина за техника, железария — и това бе горе-долу всичко.
Разбира се, не биваше да пропуска и причината за среднощното му посещение — „Наниджен Майкротекнолъджис“, нова компания от континента, която се беше приютила в голяма сграда в другия край на комплекса.
Родригес отби от магистралата и продължи между притихналите постройки. Беше почти полунощ и индустриалният парк бе пуст. Паркира пред „Наниджен“.
Отвън сградата на „Наниджен“ по нищо не се различаваше от останалите — едноетажна метална фасада с покрив от гофрирана ламарина, на практика най-обикновен огромен навес с груба евтина конструкция. Родригес знаеше, че това далеч не е всичко. Преди да издигнат постройката, от компанията бяха направили дълбок изкоп в магмената скала и го бяха напълнили с електроника. Едва тогава дойде ред на невзрачната фасада, която сега бе покрита с фин червеникав прах от околните насаждения.
Преди да слезе от колата, Родригес си сложи гумени ръкавици и пъхна в джоба си цифров апарат и инфрачервен филтър. Беше облечен с униформа на охранител. Нахлупи фуражката над лицето си — улицата вероятно се наблюдаваше от камери. Извади ключа, който бе взел от рецепционистката на „Наниджен“ преди няколко седмици, когато тя се бе отнесла след третия си коктейл „Сини Хавай“; беше направил копие и го върна, преди тя да се събуди.
От рецепционистката научи, че „Наниджен“ разполага с три хиляди и петстотин квадратни метра високотехнологични лаборатории, в които според нея се правели изследвания в областта на роботиката. Не беше съвсем сигурна за какви точно изследвания става дума, но роботите били изключително малки.
— Проучват нещо във връзка с химикали и растения — смътно обясни тя.
— Нима за подобно нещо ви трябват роботи?
— Да, трябват им — сви рамене тя.
Но освен това му каза, че самата сграда не е обезопасена — нямало никакви алармени системи, детектори на движение, охранители, камери, лазерни лъчи.
— Какво използват тогава? — попита я той. — Кучета ли?
— Нищо — поклати глава рецепционистката. — Просто заключват вратата. Казват, че не им е нужна никаква охрана.
По онова време Родригес сериозно подозираше, че „Наниджен“ са просто някакви измамници или фирма фантом за укриване на данъци. Никоя високотехнологична компания не би се настанила в прашен склад, далеч от деловия център на Хонолулу и университета, откъдето смучеха всички подобни фирми. Щом бяха тук, „Наниджен“ със сигурност имаха нещо за криене.
Клиентът си мислеше същото. Именно затова бе наел Родригес. Честно казано, разследването на високотехнологични компании не влизаше в обичайното му поле на дейност. Най-често получаваше поръчки от адвокати, които искаха от него да фотографира съпрузи, решили да кръшнат на половинките си в Уайкики. В този случай също беше нает от местен адвокат, Уили Фонг. Уили обаче не беше клиентът и не каза кой стои зад него.