— Момент. — Стана и се обърна към Алисън. — Извинявай, но трябва да се обадя.
Отдалечи се по плажа. В притъмняващото небе започваха да се появяват звезди.
— Слушам те, Хорхе.
— Намерих информация за онзи телефон. Номерът е регистриран на името на „Наниджен Майкротекнолъджис“ със седалище в Хонолулу. Името на служителя е Алисън Ф. Бендър.
Питър погледна назад. Алисън беше като тъмен силует на пясъка.
— Продължавай — каза той.
— В три четирийсет и седем вчера следобед, местно време, тя е звъняла на номер 646–673–2682. Три пъти последователно.
— Чий е номерът?
— Необявен номер за някой от онези боклуци, които купуваш и говориш, докато ти се изчерпа лимитът.
— И се е обаждала три пъти?
— Да, но за много кратко време — три секунди, после две, после още три.
— Добре… Това означава ли, че не е могла да се свърже?
— Не, със сигурност се е свързала. Няма отговарящо съобщение, получила е сигнал свободно. Знаела е, че е свързана. Възможностите са две. Или е продължавала да звъни, защото е очаквала някой да вдигне, или е задействала някакво устройство.
— Устройство…?
— Да. Връзваш телефона да включи нещо, когато получи обаждане.
— Добре, значи три позвънявания едно след друго. После?
— В три и петдесет и пет я е потърсил друг номер на „Наниджен“, записан на името на Винсент А. Дрейк. Искаш ли да го чуеш?
— Разбира се.
Свободно, после някой вдига.
Вин: Да?
Алисън (задъхана): Аз съм.
Вин: Да?
Алисън: Виж, разтревожена съм. Не зная дали се получи. Би трябвало да има пушек или нещо такова…
Вин: Извинявай.
Алисън: Но аз се тревожа…
Вин: Достатъчно.
Алисън: Не разбираш…
Вин: Напротив, много добре разбирам. А сега слушай. Обаждаш ми се по телефона. Искам да говориш… по-конкретно.
Алисън: О…
Вин: Разбираш ли какво искам да кажа?
Алисън: (пауза) Да.
Вин: Добре. Така. Къде е обектът?
Алисън: (пауза) Няма го. Изчезна.
Вин: Добре. В такъв случай не виждам проблем.
Алисън: Въпреки това се тревожа.
Вин: Обектът не се появи, нали?
Алисън: Не.
Вин: В такъв случай предполагам, че няма проблем. Ще обсъдим това по-подробно, но не сега. Прибираш ли се?
Алисън: Да.
Вин: Добре. До скоро.
Връзката прекъсна.
— Има още две обаждания — каза Хорхе. — Искаш ли да ги чуеш?
— Може би по-късно.
— Добре. Ще ти ги пусна на имейла като аудиофайлове. Би трябвало да можеш да ги отвориш на компютъра си.
— Благодаря. — Питър погледна назад към Алисън и потръпна. — Може ли да занеса това в полицията?
— Категорично не — отвърна Хорхе. — Трябва ти съдебна заповед, за да получиш достъп до подобни неща. Покажеш ли ги, ще пратиш по дяволите всички шансове за повдигане на обвинение. Заради незаконно издирване и придобиване на информация. Освен това ще натопиш здравата и мен.
— Тогава какво да правя?
— Хм… — изсумтя Хорхе. — Не знам… накарай ги да си признаят.
— Как?
— Съжалявам, но тук не мога да ти помогна — каза Хорхе. — Ако ти трябват още записи, обаждай се по всяко време.
И затвори.
Питър се върна при Алисън облян в студена пот. Вече се беше стъмнило и бе невъзможно да разчете изражението й. Тя седеше абсолютно неподвижно на пясъка.
— Всичко наред ли е? — попита Алисън.
— Да, всичко е наред.
Всъщност Питър имаше чувството, че се дави, повлечен от бурния поток на събитията. През целия си живот се бе занимавал с учене и до този момент смяташе, че опитът му е дал ясна и дори цинична представа за човешките същества и за това на какво са способни. През годините му се бе налагало да се сблъсква с преписвани, със студенти, предлагащи сексуални услуги срещу оценки, с такива, които фалшифицираха резултатите от изпитите си, и с професори, които присвояваха работата на подопечните си. Имаше дори един шантав случай, в който беше консултант на дипломна работа върху хероина. На двайсет и три години си мислеше, че е видял всичко.
Но вече не беше така. Идеята за убийство, за това, че някой най-хладнокръвно ще се опита да убие брат му, го остави потресен, плувнал в пот и смразен. Не смееше да разговаря с тази жена, която трябваше да е приятелка на Ерик, а явно бе заговорничила срещу него. Тази приятелка не беше проронила нито една сълза. Изобщо не изглеждаше разстроена.