Алисън: „Омикрон“ изгуби още два… прототипа.
Непознат: Какво е станало?
Алисън: Не ми казаха. Вин Дрейк иска да го осчетоводите като обикновени изследователски разходи, а не като капиталово отчисление.
Непознат: Загубата на два „Хелсторм“? Но това са много пари… онези от „Даврос“…
Алисън: Просто го пишете проучвания, ясно?
Непознат: Разбира се.
Питър записа файловете, но те като че ли не разкриваха нищо, което би могъл да използва. Записа и телефонния разговор между Алисън и Вин, който определено му беше от полза. Прехвърли го на флашка, която прибра в джоба си, после го записа и на компактдиск. Свали диска в бизнес центъра на хотела и даде да му сложат професионален надпис ДАННИ НАНИДЖЕН 5.0 10/28. Когато приключи, погледна часовника си. Минаваше единайсет.
Излезе на терасата за късна закуска и да поседи на слънце. Докато се справяше с кафето и яйцата, си даде сметка, че прави твърде много предположения. Най-важното бе, че в „Наниджен“ имат заседателна зала с обичайното електронно оборудване. Това предположение изглеждаше достатъчно разумно. Всички високотехнологични компании имаха подобни помещения.
Освен това бе приел, че обиколката ще включи всички специализанти заедно, вместо да ги раздели на по-малки групи или да мине индивидуално. Подозираше обаче, че водач ще бъде лично Вин Дрейк, а той обичаше публиката — колкото по-голяма, толкова по-добре. Освен това, ако всички бяха заедно, на онези от „Наниджен“ щеше да им е по-лесно да контролират каква точно информация дават.
За Питър беше важно специализантите да са заедно, тъй като смяташе, че ще се нуждае от колкото се може повече свидетели на онова, което беше намислил. Или трябваше да го направи само пред един или двама очевидци? Мислите му препускаха. Не… не, по-добре да хвърли бомбата пред много хора. Реши, че така е най-добре и вероятно ще успее да пропука лъскавата физиономия на Дрейк и дори да разкрие какво са направили с брат му. Освен това трябваше да се надява, че Дрейк ще изгуби хладнокръвието си — или поне, че Алисън ще го направи, особено ако бъдат провокирани по начин, който да ги изнерви. А той смяташе, че може да го направи. Ако успееше, Дрейк или Алисън щяха здравата да се издънят пред специализантите. Трябваше му точно това.
7.
Ботаническа градина „Уайпака“
28 октомври, 15:00 ч.
Таксито се отдалечаваше от океана и не след дълго започна да се изкачва по стръмните хълмове. Широко разперените клони на акациите засенчваха пътя.
— Това е университетът. И от двете страни на пътя. — Шофьорът посочи безличните сиви сгради, които приличаха на жилищни кооперации.
Питър не видя никакви студенти.
— Къде са всички?
— Това са общежитията. В момента студентите са на занятия.
Минаха покрай игрище за бейзбол и жилищен квартал с малки, подобни на бунгала домове. По-нататък обаче къщите се разредиха, а дърветата започнаха да стават все по-големи. Пътуваха към зелена планинска стена, гъсто залесена и издигаща се на шестстотин метра пред тях.
— Това е Коолау Пали — каза шофьорът.
— Тук няма ли къщи?
— Не, не може да се строи на това място. Много е стръмно, навсякъде е ронлива вулканична скала, не може нито да се изкачва, нито нищо. Дойдеш ли тук, напускаш града и се озоваваш в пущинака. Твърде много вали откъм маука, близо до планината. Никой не живее тук.
— Ами ботаническата градина.
— На по-малко от километър нагоре — отвърна шофьорът. Пътят вече бе станал еднолентов и под високите, гъсто растящи дървета цареше сумрак. — И там никой не ходи. Хората предпочитат „Фостър“ или другите кокетни ботанически градини. Сигурен ли сте, че искате да идете там?
— Да — отвърна Питър.
Пътят се стесни още повече и се закатери на зигзаг по стръмния, погълнат от джунглата склон.
Някаква кола ги настигна, наду клаксона и ги изпревари с рев, пътниците вътре махаха и викаха. Питър примигна от изненада — специализантите от лабораторията се бяха натъпкали в тъмносиньо бентли седан кабриолет. Таксиметровият шофьор промърмори нещо за побъркани омари.