— Омари? — повтори Питър.
— Така наричаме туристите. Заради начина, по който изгарят от слънцето.
Не след дълго стигнаха до масивен и явно нов портал. Зад него се виждаше някакъв тунел. Имаше и табела, забраняваща влизането на външни лица.
Шофьорът намали и спря пред портала.
— Наскоро правиха някакви промени. Защо ви е да идвате на това място?
— По работа — отвърна Питър. Вярно беше, но докато гледаше зейналия отвор, изпита безпокойство. Със стоманения портал отпред той приличаше на тунел, от който няма връщане. Запита се дали целта на портала наистина е да държи външните настрана — или може би не позволяваше на онези вътре да излязат?
Шофьорът въздъхна, свали слънчевите си очила и подкара колата. Тунелът представляваше тесен проход, издълбан в планината. Излязоха в падина, покрита с гъста растителност и оградена от отвесните скали на Коолау Пали. От обвитите в мъгла стръмни склонове се спускаха потоци и водопади. Продължиха надолу и излязоха на поляна, доминирана от голям навес с прозрачен покрив. Пред него имаше няколко места за паркиране. Вин Дрейк и Алисън Бендър вече чакаха до червено спортно беемве. Носеха боти и туристически дрехи. Специализантите се измъкваха от бентлито, но приповдигнатото им настроение леко помръкна, когато Питър слезе от таксито.
— Съжалявам, Питър…
— Съжалявам за брат ти…
— Да, съжалявам…
— Някакви новини? — Ерика го целуна по бузата и го хвана за ръка. — Ужасно съжалявам.
— Полицията още разследва — каза Питър.
Вин Дрейк стисна здраво ръката му.
— Не е нужно да ти казвам, че това е огромна, огромна трагедия. Ако се окаже вярно, а аз се моля на Бог да не е така, това ще бъде огромна лична загуба за всички ни. Да не говорим за удара върху компанията, в която Ерик играеше толкова важна роля. Много съжалявам, Питър.
— Благодаря — отвърна Питър.
— Добре, че полицията разследва.
— Да — съгласи се Питър.
— Не са се отказали, не са изгубили надежда…
— Тъкмо обратното — рече Питър. — Като че ли проявяват особен интерес към лодката на Ерик. Май беше нещо за изгубен мобилен телефон, повреден някъде в машинното отделение. Не ги слушах много внимателно.
— Мобилен телефон в машинното отделение ли? — Вин се намръщи. — Какво общо би могло…
— Казах ви, че не ги слушах внимателно — рече Питър. — Не зная защо са решили, че е имало телефон. Може брат ми да е изпуснал своя… не знам. Но смятат да проверят и телефонните записи.
— Телефонни записи. А, да. Добре. Много добре. Всичко трябва да се провери.
Пребледнял ли беше Вин? Не можеше да се каже със сигурност.
Алисън нервно облиза устни.
— Успя ли да поспиш, Питър?
— Да, благодаря. Взех приспивателно.
— Е, добре.
— Така. — Вин Дрейк потърка ръце и се обърна към другите. — Във всеки случай добре дошли в долината Маноа. Какво ще кажете да започнем по същество? Елате насам, ще ви запозная накратко с работата на „Наниджен“.
Дрейк ги поведе към гората. Минаха покрай нисък навес със земекопна техника и Дрейк не пропусна да отбележи:
— Сигурно не сте виждали подобни машини. Обърнете внимание колко са малки.
Машините приличаха на малки колички за голф с миниатюрни кофи и стърчащи отгоре антени.
— Тези багери — продължи Дрейк — са произведени специално за нас от немската компания „Сименс Присижън“. Машината може да копае пръст с точност до милиметър. След това пръстта се поставя на подносите, които виждате под навеса. Площта им е трийсет квадратни сантиметра и са дълбоки три или шест сантиметра.
— А антената за какво е?
— Както виждате, антената се намира точно над кофата. С нейна помощ можем да определим точно къде да копаем и да отбелязваме точното място, откъдето е взета пробата. По-нататък ще стане по-ясно. А сега да огледаме.
Навлязоха в гората, теренът изведнъж стана неравен, пътеката се стесни и започна да се вие между гигантските дървета. По масивните стволове пълзяха увивни растения с широки листа; земята бе покрита с трева и храсти до коляното, можеха да се видят хиляди оттенъци на зеленото. Дори слънчевата светлина, филтрирана през балдахина над главите им, беше жълто-зелена.
— Това може да ви прилича на естествена джунгла… — започна Дрейк.