— Да продължаваме нататък — каза Ерика Мол. — Разбрахме доводите ви, дори това да не се отнася за Рик.
— Добре, искам да кажа, че твърденията за биопиратство на растения всъщност нямат основания за Хаваите, защото ако трябва да сме точни, тези растения не са местни. Островите са вулканични и са се издигнали от океана като голи и горещи скали и всичко, което расте по тях, е донесено отнякъде — от птици, от вятър, от теченията, от полинезийците с техните бойни канута. Нищо не е местно, макар че някои видове са ендемични. Всъщност една от причините да разположим компанията тук е именно от съображения за законност.
— За заобикаляне на закона — промърмори Рик.
— За спазване на закона — възрази Дрейк. — Там е работата.
Приближаваха район с високи до гърдите зелени листа.
— Наричаме това място Джинджифиловата алея. Виждате бял, жълт и кахили джинджифил. Кахили са онези с трийсетсантиметровите червени стъбла. Дърветата са предимно сандалови, с типичните тъмночервени цветчета, но има също сапунено дърво, както и сорго, с онези големи тъмнозелени листа.
Специализантите се въртяха на място и се оглеждаха.
— Предполагам, че сте запознати, но ако случайно не сте, онова растение с дългите листа на ивици е олеандър, който е достатъчно отровен, за да убие човек. Един местен жител умрял от месо, което пекъл набучено на олеандрова пръчка. Случва се деца да ядат плодовете им и да умират. Онова голямо дърво е стрихниново дърво и произхожда от Индия. Всичките му части са силно отровни, най-вече семената. Високият храст до него с листата във формата на звезда е рицин, който също е смъртно отровен. В много малки дози обаче рициновите съставки имат приложение в медицината. Предполагам, че това ви е известно, господин Хътър?
— Разбира се — отвърна Рик. — Екстракти от рицин имат потенциал да подобрят паметта, а също и антибиотични свойства.
Стигнаха до едно разклонение и Дрейк тръгна надясно.
— И накрая стигаме до Алеята на бромелиите — обяви той. — Това семейство включва около осемдесет разновидности, сред които, както знаете, е ананасът. Около бромелиите живеят най-различни видове насекоми. Тук дърветата са предимно евкалипти и акации, но по-нататък имаме и по-типични за джунглите — охия и коа, както ще видите по извитите листа по пътеката.
— И защо ни показвате всичко това? — попита Джени Лин.
— И аз това питам — обади се Амар Сингх. — Интересува ме технологията, господин Дрейк. Как вземате проби от толкова много и различни организми? Особено като се има предвид, че почти всички те са много малки. Бактерии, червеи, насекоми и така нататък. Колко проби събирате и обработвате за един час? За един ден?
— Лабораторията ни изпраща всеки ден камион до това място, за да прибере пробите от земята, от растенията и от всичко друго, което интересува изследователите ни — отвърна Дрейк. — Така че можете да очаквате свежи материали всеки ден, както и всичко друго, което ви потрябва.
— Значи идват всеки ден? — учуди се Рик.
— Точно така, около два следобед. Днес се разминахме.
Джени Лин приклекна.
— Какво е това? — попита тя, като сочеше земята. Приличаше на малка палатка, горе-долу с размерите на дланта й, покриваща малко бетонно кубче. — Малко по-назад видях още едно такова.
— А, да — рече Дрейк. — Отлична наблюдателност, госпожице Лин. Тези навеси са пръснати из цялата джунгла. Това са снабдителни станции. По-късно ще ви обясня всичко. Впрочем, ако сте готови да продължим, вече е време да научите с какво всъщност се занимава „Наниджен“.
Тръгнаха обратно към паркинга, като минаха покрай малко кафеникаво езерце с надвиснали над него палми и малки бромелии.
— Това е езеро Пау Хана — каза Дрейк. — В превод — „работата е свършена“.
— Странно име за езерце за патици — отбеляза Дани. — Видях тук три или четири семейства патенца.
— А видяхте ли какво се случи? — попита Дрейк.
Дани поклати глава.
— Ще се разстроя ли, ако науча?
— Зависи. Погледнете палмовите листа на около метър над водата.
Групата спря и се загледа. Керън Кинг видя първа.
— Сив рибар — прошепна тя и кимна.
Там стоеше мръсносива птица, висока около метър, със заострена глава и очи без блясък. Изглеждаше опърпана и мързелива. Беше абсолютно неподвижна и се сливаше идеално със сенките на листата.
— Може да стои така с часове — каза Керън.