Родригес имаше своите подозрения. Твърдеше се, че „Наниджен“ са похарчили милиони за електроника от Шанхай и Осака. Някои от доставчиците вероятно искаха да разберат какво точно ще се прави с продуктите им.
— За тях става дума, нали, Уили? За китайците или за японците.
Уили Фонг сви рамене.
— Знаеш, че не мога да ти отговоря, Маркос.
— Но това е безсмислено — рече Родригес. — Там няма никаква охрана. Клиентите ти могат по всяко време просто да се справят с ключалката, да се разходят вътре и да видят сами. Нямат нужда от мен.
— Да не би да отказваш поръчката?
— Просто искам да знам за какво става дума.
— От теб се иска да идеш там, да разбереш какво има в сградата и да донесеш малко снимки. Това е.
— Не ми харесва тая работа. Мирише ми на шашма.
— Може би е.
Уили го изгледа уморено, сякаш искаше да каже: „Но какво ти пука?“.
— Поне никой няма да скочи от мястото си и да те цапардоса по устата.
— Така си е.
Уили бутна назад стола си и скръсти ръце над обемистото си шкембе.
— И така, Маркос, приемаш ли?
И ето че, докато вървеше посред нощ към предната врата, Родригес изведнъж се почувства нервен. Не им била нужна никаква охрана. Какво означава това, по дяволите? В наши дни всеки се нуждае от охрана — от много охрана, особено в Хонолулу. Просто нямаш друг избор.
Сградата нямаше прозорци, само една-единствена метална врата. До нея се мъдреше табела „Наниджен Майкротекнолъджис“. А отдолу пишеше „Само по предварителна уговорка“.
Пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Вратата се отвори.
Твърде лесно, помисли си той, озърна се към празната улица и се промъкна вътре.
Приглушените нощни лампи осветяваха остъкленото антре, рецепцията и чакалнята с канапета, списания и фирмена литература. Родригес включи фенерчето си и тръгна към коридора. В края му имаше две врати; мина през първата и се озова в друг коридор, този път със стъклени стени. От двете му страни имаше лаборатории, дълги черни маси с всевъзможна апаратура; по лавиците над тях бяха подредени множество бутилки. На всеки десетина метра имаше по един бръмчащ хладилник и нещо като пералня.
Безразборно разположени дъски за обяви, лепящи се бележки по хладилниците, дъски с надраскани по тях формули — като цяло се създаваше впечатление за бъркотия и хаос, но Родригес имаше силното чувство, че компанията е истинска, че „Наниджен“ наистина се занимават с научна работа. За какво им бяха нужни роботи?
Точно тогава видя и тях, но му изглеждаха ужасно странни — сребристи четвъртити измишльотини с механични ръце, гъсенични вериги и всякакви приставки; досущ като онези неща, които пращаха на Марс. Бяха с най-различни размери и форми — едни бяха колкото кутии за обувки, други много по-големи. Забеляза, че до всеки има негова по-малка версия. А до нея — още по-малка. Последните бяха с размерите на нокът — мънички, с всички детайли по тях. На работните маси имаше огромни лупи, с помощта, на които работещите виждаха роботите. Родригес се зачуди как изобщо са в състояние да построят нещо толкова дребно.
Стигна до края на коридора и видя врата с табелка „Тензорно ядро“. Отвори я и го лъхна хлад. Помещението беше голямо и тъмно. На стената отдясно забеляза окачени на куки раници, сякаш за някакъв туристически излет. В стаята нямаше нищо друго. Отнякъде силно бръмчеше климатик, но това бе единственият звук. По пода имаше дълбоки жлебове, образуващи шестоъгълници. Или може би бяха големи шестоъгълни плочки; не беше сигурен при това слабо осветление.
Но… под пода имаше нещо. Огромен, сложен комплекс от едва различими шестоъгълни тръби и медни проводници. Подът беше от пластмаса и Родригес можеше да види през него скритата под земята електроника.
Приклекна, за да разгледа по-добре, и докато се взираше в шестоъгълниците, видя как на пода пада капка кръв. После втора. Вгледа се с любопитство, след което се сети да сложи ръка на челото си. Кървеше самият той, точно над лявата вежда.
— Какво, по…?
Незнайно как се беше порязал. Не беше почувствал нищо, но ръкавицата му бе окървавена, а кръвта продължаваше да капе от веждата. Изправи се. Кръвта се стичаше по бузата му, по брадичката, цапаше униформата. Притисна чело с длан и забърза към най-близката лаборатория, като се оглеждаше за лейкопласт или някаква кърпа. Намери кутия с лигнин и отиде при един умивалник с малко огледало над него. Избърса лицето си. Кървенето вече спираше; разрезът беше малък, сякаш направен с бръснач. Не разбираше как точно е станало, но изглеждаше като порязано с хартия.