Питър тъкмо беше прибрал кобрата в кутията, когато се появи Рик Хътър. Хътър бе на двайсет и четири, етноботаник. Напоследък изучаваше болкоуспокояващите вещества, откривани в кората на дървета от екваториалните джунгли. Както обикновено Рик носеше избелели джинси, дочена риза и тежки кубинки. Имаше късо подрязана брада и вечно намръщена физиономия.
— Виждам, че не носиш ръкавици — отбеляза той.
— Не нося — съгласи се Питър. — Станах доста уверен…
— Когато работех на терен, трябваше да нося ръкавици — прекъсна го Рик. Никога не пропускаше възможността да напомни на останалите в лабораторията, че наистина е работил на терен. Докарваше го така, сякаш бе прекарал години по някой затънтен приток на Амазонка, докато всъщност четири месеца бе правил проучвания в един национален парк на Коста Рика. — Един носач от експедицията не носеше ръкавици и веднъж се наведе да отмести камък. Бам! Някаква tercopelo заби зъбите си в него. Амазонска пепелянка, два метра дълга. Наложи се да ампутират ръката му. Изкара късмет, че оживя.
— Аха — отвърна Питър с надеждата, че Рик ще продължи по пътя си. Харесваше го, но той имаше навика да наставлява всекиго.
Човекът в лабораторията, който наистина не понасяше Рик Хътър, бе Керън Кинг — висока млада жена с тъмна коса и ъгловати рамене. Тя изучаваше паяжините и отровата на паяците. Беше чула историята на Рик за змийското ухапване и не се сдържа. Работеше на една от масите и подхвърли през рамо:
— Рик, бяхте отседнали в туристическа хижа в Коста Рика Забрави ли?
— Глупости. Бяхме на къмпинг в джунглата…
— За цели две нощи — прекъсна го Керън. — Докато комарите не ви пропъдиха обратно в хижата.
Рик я изгледа кръвнишки. Лицето му почервеня и той отвори уста да каже нещо, но не го направи. Защото не можеше да отговори. Вярно беше — комарите там бяха същински ад. Беше се уплашил да не пипне малария или тропическа треска, затова се върна в хижата.
Вместо да се разправя с Керън Кинг, той предпочете да се обърне към Питър.
— Между другото, чух да се говори, че брат ти щял да пристигне днес. Нали той натрупа състояние с някаква новоизлюпена фирма?
— Така твърди.
— Е, парите не са всичко. Аз лично никога не бих работил за частния сектор. Това е интелектуална пустиня. Най-добрите умове остават в университетите, за да не им се налага да проституират.
Питър нямаше намерение да спори с Рик, който имаше твърдо и категорично мнение по всеки въпрос. Намеси се обаче ентомоложката Ерика Мол, която неотдавна бе пристигнала от Мюнхен.
— Аз пък мисля, че си като кон с капаци. Не бих имала нищо против да работя за частна компания.
Хътър вдигна ръце.
— Виждаш ли? Чиста проба проституция.
Ерика беше преспала с няколко души от биологическия факултет и като че ли не й пукаше кой знае за това. Показа му среден пръст и каза:
— Повърти се на това, Рик.
— Виждам, че си овладяла и местния жаргон. Наред с другите неща — отбеляза Рик.
— Нямаш си представа за другите неща — отвърна тя. — Няма и да ги получиш. — Ерика се обърна към Питър. — Както и да е, не виждам нищо лошо в частния сектор.
— Всъщност за каква точно компания става въпрос? — тихо попита някой. Питър се обърна и видя Амар Сингх, експерта по растителни хормони в лабораторията. Амар беше известен с практичното си мислене. — В смисъл, с какво се занимава, че е толкова преуспяваща? При това става въпрос за биологична компания, нали? А брат ти не беше ли физик? Как се получава?
Точно в този момент Джени Лин извика от другия край на лабораторията:
— Еха, вижте това! — Беше се вторачила през прозореца надолу към улицата. Отвън се чуваше ръмженето на мощни двигатели. — Питър, гледай. Това ли е брат ти?
Всички в лабораторията се скупчиха при прозорците.
Питър видя брат си Ерик на улицата — ухилен като хлапе и махащ нагоре. Стоеше до яркожълто ферари, прегърнал през рамо красива блондинка. Зад тях имаше второ ферари, лъскаво и черно като въглен.
— Две ферарита! — обади се някой. — Това са половин милион долара на асфалта.
Ръмженето на двигателите отекваше в научните лаборатории по Дивинити Авеню.