Настъпи кратко мълчание.
— Добре, аз ще лапна въдицата — каза някой. — Кой разполага с новите инструменти?
— Ние — отвърна Вин. — Ние от „Наниджен Майкротекнолъджис“. Нашата компания има инструменти, които ще определят границите на научните открития през първата половина на двайсет и първи век. Не се шегувам. Не преувеличавам. Казвам ви самата истина.
— Доста претенциозно твърдение — обади се Рик Хътър. Беше се облегнал на стената и държеше картонена чашка кафе.
Вин Дрейк го изгледа спокойно.
— Не правим претенциозни твърдения без основателни причини — рече той.
— И какви точно са тези инструменти? — не се предаваше Рик.
— Това е фирмена тайна — отвърна Вин. — Ако искате да научите, подписвате декларация за поверителност, идвате на Хаваите и виждате с очите си. Ще поемем пътните ви разходи.
— Кога?
— Когато сте готови. Ако искате, още утре.
Вин Дрейк бързаше. Завърши презентацията си и всички излязоха на Дивинити Авеню, където бяха паркирани фераритата. Следобедният октомврийски въздух малко хапеше, дърветата сякаш горяха в ръждивочервени и оранжеви пламъци. Хаваите изглеждаха като някакъв друг свят, на милиони километри от Масачузетс.
Питър забеляза, че Ерик не слуша. Беше прегърнал Алисън Бендър и се усмихваше, но мислите му бяха зареяни някъде другаде.
— Ще позволите ли да поговорим по роднински? — обърна се Питър към Алисън. Грабна брат си за ръката и го поведе по улицата надалеч от другите.
Питър беше с пет години по-млад от Ерик. Винаги се бе възхищавал на брат си и малко завиждаше на способността му без никакви усилия да се справя с всичко, било то спорт, момичета или научни занимания. Ерик сякаш никога не се напрягаше, не се потеше и не се тормозеше. Независимо дали ставаше дума за плейоф, устен изпит или докторат, той винаги знаеше как да се справи. Винаги беше уверен, никога не проявяваше безпокойство.
— Алисън изглежда готина — каза Питър. — Откога ходите?
— От два месеца — отвърна Ерик. — Да, готина е.
Думите му обаче не прозвучаха особено ентусиазирано.
— Има ли някакво „но“?
Ерик сви рамене.
— Не, просто реалност. Алисън е магистър по бизнес администрация. Адски е делова и може да бъде доста сурова. Нали се сещаш — „татко искаше момче“.
— Доста е красива за момче.
— Да, красива е — съгласи се Ерик, но пак със същия тон.
Питър реши да опипа почвата.
— А как стоят нещата с Вин?
Винсент Дрейк имаше малко нечиста репутация. На два пъти му бяха повдигани обвинения за закононарушения, но и двата пъти излезе чист, макар никой да не знаеше как точно. На Дрейк се гледаше като на упорит, умен и безскрупулен, но най-вече — като на преуспял човек. Питър се изненада, когато Ерик започна да работи за него.
— Вин няма равен в намирането на пари — отвърна брат му. — Презентациите му са блестящи. И никога не остава с празни ръце, както се казва. — Ерик сви рамене. — Приемам негативната страна. Готов е да каже всичко, само и само да постигне своето. Но напоследък е… ами… по-внимателен. Държи се повече като президент.
— Значи той е президент на компанията, Алисън е изпълнителен директор, а ти…?
— Вицепрезидент, отговарящ за технологиите — отвърна Ерик.
— И как е?
— Идеално. Харесва ми да отговарям за технологиите. — Той се усмихна. — И да карам ферари…
— Какви са тези ферарита? — попита Питър, докато приближаваха колите. — Какво ще правите с тях?
— Ще пътуваме по Източния бряг — отвърна Ерик. — Ще спираме при по-големите университетски лаборатории по пътя и ще изнасяме малкото си представление за събуждане интереса на кандидатите. А после ще предадем колите в Балтимор.
— Ще ги предавате ли?
— Под наем са — обясни Ерик. — Просто за привличане на вниманието.
Питър погледна тълпата около колите.
— Работи.
— Аха, и ние така си помислихме.
— Значи сега наистина набирате хора.
— Наистина набираме хора.